Пътуваме за Босна. Познавам маршрута. Отново ме развълнува подземния богомилски храм в Яйце. Всяко посещение е дълбоко откровение и прозрение за нови детайли в архитектурата и вътрешното оформление на храма. Този път обаче ме интересуват каменните некрополи, стечците, както ги нарича местното население, на нас познати като стечки. Броят на тези камъни е невероятно голям. До XIX век броят им надхвърля 150 000. Използвани за строеж от австрийците, днес са останали около 50 000. Твърдението е, че са надгробни паметници и наистина на много места образуват некрополи, със струпване до 950 на едно място. Но има и много „самотници“. Не навсякъде има и човешки останки. Изправени, легнали, с форма на паралелепипед, на къща, с постаменти, без постаменти, кръстове, стели… Наистина разнообразието е голямо. Босненци и хървати ги наричат „Голямата каменна книга“ на богомилите. Предполага се, че първите камъни са положени след опустошението на страната от венецианския дож Дандоло, по време на IV кръстоносен поход през 1202 година срещу богомилите. Има датирани стечки и след жестоката битка с турците на Косово поле през 1389 год., както и след окончателното падане под Турско робство през 1526 година. Босненският народ, притиснат от всички страни – от Римокатолическата църква, от Византия, а по – късно и от Османската империя, започва разпространението на едно изкуство, останало капсулирано само в този регион, където богомилското учение е било повече от 150 години държавна религия. В години на бедствия е създадено едно изкуство спонтанно, безвремево, сакрално, съхраняващо духовно знание и култура. Дали са смятали, че така могат да запазят своята духовност и вяра? Да ги предадат на следващите поколения чрез скритите символи? Или просто да общуват с живите духове на своите близки след смъртта, защото са вярвали в прераждането?
Въпросите са много, но само стечките могат да повдигнат булото на тайната си…
Отново сме на път. Яйце, Сараево, Високо, с откритата от Османагич пирамида. Чакам с нетърпение последният ден. Той изцяло е посветен на стечките. Движим се покрай реката, в дълбок каньон. Наскоро свършилата война е оставила и тук своя отпечатък. Дупките от куршумите още личат по много сгради. А невероятно красивата природа не успява да изличи тежкото чувство от проточилите се край пътя и християнски, и мюсюлмански гробища.
Наближаваме Радимиля. Безброй пъти бях разглеждала снимков материал от тамошния музей на стечките и идвах като при стари познати. Но виждайки ги на едно място, те ме поразиха с живота, който излъчваха. И с ритъма. Пред мен не бяха статични камъни, в тях всичко се движеше и говореше, но не в един разказ или повествование, а като Послание. Жива, действаща космогония, със силен изказ на внушението.
Първичен релефен рисунък, но в него чрез стотина знака оживява ритъмът на живота и смъртта, на раждането на кръстното дърво. Задвижват се спиралите, завихрящи нагоре и надолу пътя на човешкия растеж.
Тук се срещат мъжкото и женското начало – в образния, изключителен в своята простота символ на Слънцето и Луната, очертани с кръга, полумесеца и кръста. Виждам Слънчево – Лунната композиция на Граала, където Слънчевият диск изпраща своя духовен импулс към Потира, представен от Лунния сърп с върховете нагоре.
Слънчевият знак танцува по каменните изображения или като извор на живот, или като глава на посвещаваща фигура, или се завихря в розетите, с различен брой на листата ( от 5 до 8), но никога в една и съща посока и позиция, която създава илюзията за мощно движение.
Огромни каменни блокове излъчват „лекота“ и „въздушност“ благодарение на плетениците от каменни трилистни детелини, символ на Светата Троица от Раннохристиянския период. Налагат се пред погледа вдлъбнати правоъгълници, свързани със вдълбани сфери, извисяват се арковидни ниши. Това напомня много за промените в човешкия живот, но и за смъртта като новораждане. Кара те да се замислиш за къде са вход тези портали?
Движението, изразено в посоките горе – долу, ляво – дясно, проявено в кръстен знак е в такова вихрено разнообразие, че те оставя без дъх.
Издълбани, плоски, кухи, във форма на „анкх“ (египетски кръст), легнали, стоящи – (мощно изправени до 2 метра), всички кръстове са в комбинация със символни знаци.
И за тези научни работници, които са решили, че това не са богомилски паметници на културата, защото богомилите не признавали кръста, ще цитирам думите на Иисус, предадени в Евангелието на Св. Йоан:
„За вас казвам, че Кръстът от Светлина е ту Слово, ту разум, ту Христос, ту врата, ту път, ту хляб, ту семе, ту Възкресение, ту Духът, ту Животът, ту Истината, ту Вярата, ту Милостта. Но всъщност, това е Кръстът, …който съдържа Космоса чрез Словото“.
И това Слово, носещо идеята за Вяра, Посвещение, Новораждане, Любов ни говори от всички символи. Това внушение е най – силно от няколкото каменни колоса на „Оранти“ – човек в цял ръст, вдигнал дясна ръка, в която между палеца и показалеца има кръгъл предмет.( най – често той е символ, код ,чрез който Божият дух влиза в човека ). Него притежават само Посветените, тези, които са приели Консуламентум.
Техните атрибути са още колан на кръста и тояга, във формата на буква Т. Но може да има меч, щит и лък. Това не са бойни оръжия. Те са знак за духовен ранг. Те са „Оръжия на Светлината“ – (Ап. Павел до римляните, „Броня на Правдата“ и „Меч на Духа“ в Павел до Ефесяни). Те са оръжия за борбата със злото. Около тези фигури има други, по- малки, това са така наречените „оглашени“, готови да следват и поемат по пътя на съвършенството.
Разглеждам изображенията върху каменните масиви, които така точно излъчват послания със символния си език и ми става тъжно за тези историци от времето на Югославската република, които бяха „разчели“ стечките като ловни сцени и рицарски турнири. За съжаление табелата още стоеше там очукана и изкривена.
Камъните са живи и говорят. Изчезва чувството че са надгробни паметници. Карат те да се чувстваш като в храм, храм под открито небе, под палещото слънце. Затова не е случайна и теорията, че камъните излъчват благотворна енергия, кодирана чрез символите върху тях и облагородяват и пречистват енергийно местата, където са поставени.
Тук е спокойно и светло. Неволно вдигам ръка за поздрав на първата стечка, която ме посрещна. От нея дружелюбно ме гледа „ орант“ – човек, вдигнал дясна ръка за поздрав, (или посвещение). Отговорих му, както и днес се поздравяваме в Бялото братство в България:
„Словото на Живота ще опазим“.
Йорданка Хаджийска
(Следва)
Leave a Reply