БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА В КОМО

Пристигаме в Милано, за да се срещнем с българите от областта Ломбардия. Веднага потегляме към Дезенцано на езерото Гарда (Lago di Garda). Там българите са си организирали фолклорен фестивал. Срещата ни тук е неофициална, защото пристигаме късно след обяд, но на следващия ден – неделя – сме вече в Комо. Събираме се неголяма група – петнадесетина души. Таня Карбова, актриса, живееща в Комо от повече от двадесет година е организирала срещата.

Фуникoлaрът ни изкачва по стръмния хълм над езерото Комо към Брунате. Защо отиваме там ли? Защото там в малък хотел е починал Пенчо Славейков. Срещата ще проведем там, за да почетем и паметта на поета. Градчето е малко, туристическо с прекрасна гледка към езерото и Швейцария в далечината.

Спрели сме се на малкото площадче и разговаряме с една жена, която продава сувенири…тя се оказва жената на собственика на хотела, в който е починал Пенчо Славейков. Когато разбира, че сме българи веднага сама заговаря за поета, за хотела, който те са реставрирали, а в стаята на Пенчо Славейков не са променили абсолютно нищо, в нея в момента живеел собственикът.

Хотелът „Белависта” се намира само на петдесетина метра. Спираме пред паметната плоча, на която пише:

В този дом – прокуден от

своята родина – почина през

1912 година големият български

поет и патриот

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

*от съюза на българските писатели*

Този текст ни кара да се замислим не просто за трагичната съдба на Пенчо Славейков, но и за отношението ни към великите личности на нацията, които в повечето случаи, с много малки изключения, си отиват от този свят недооценени и забравени. Снимаме се за спомен пред плочата и тръгваме към паметника му в двора на местната библиотека, обсъждайки какво можем да направим, за да възродим в душите на българите истините за достойните й синове. Паметникът, почистен неотдавна от Таня Карбова от недостойни рисунки по него, изразява тази тъга в погледа и в приведената глава на поета. Темата за нашия разговор се появява сама – съдбата на българите в чужбина. Подхваща ме я от съвремието – нашите сънародници бързо правят връзката между „прокудения поет” и собствената си съдба, болката от това започва да взема връх и с нея се появяват и сълзите…, но започва да вали и ние бързо притичваме в хотела.

Посреща ни собственикът и като разбира, че сме българи веднага събира за нас няколко маси. Терасата е голяма, остъклена с прекрасна гледка към езерото далеч долу под нас и ние сме сами, няма други гости. С поръчаните кафета пристига и изненадата – собственикът ни носи няколко книги – поезията на Пенчо Славейков на български и италиански…нямаме думи, разлистваме страниците и си мислим, как тук един италианец се отнася с повече уважение към българското, отколкото ние в родината си…разказва ни за това как е купил хотела, как тогава научил историята на Пенчо Славейков и решил да възстанови всичко в автентичния му вид, особено в стаята на поета, където сам се настанил, после разказва и за книгите, които пазел и предлагал на българите, когато макар и рядко, идвали тук…Завалява проливен дъжд…известно време просто мълчим, после Таня Карбова грабва една от книгите и прочувствено прочита няколко стиха…и в гърлата ни засядат буци…

Кафетата свършват, но дъждът не… и ние продължаваме нашия разговор за българите, за съдбата им, за мисията им, за историята им и така неусетно се пренасяме в миналото, говорим за преселенията им, двамата с Йорданка Хаджийска им разказваме за първите заселвания на българи в Италия още преди Алцек, за данните, които имаме…всичко това е непознато на нашите сънародници там, не знаят за Алцек, за Богомилските мисии и центровете им по цяла Италия, за моряците ни във Венецианския флот, за участието им в битката при Лепанто и още и още… те са заинтригувани в началото, после все по-любопитни, после очаровани…и накрая очите им пак са замрежени от сълзи, но този път това са сълзи на гордост, че са българи…заговарят отново за България, за това, че е крайно време нещата да се променят, започват да мислят какво биха могли те да направят там – да организират голямо честване на Пенчо Славейков в салона на библиотеката в Брунате, Таня Карбова ще се заеме с организацията…, в него да участват и българските училища в Италия…, да поканят италианските си приятели…, замечтават се…”като едни съвременни хъшове” – мисля си аз…важното е, че българският дух не е изчезнал, болката от емигрантската съдба не го е унищожила, той просто е бил подтиснат и е чакал момента да се събуди отново… и този момент настъпи. Мисията ни е изпълнена!!!

Дъждът става все по-силен и по-силен, вече не се вижда нищо от езерото…и ние се пренасяме в ресторанта на хотела за обяд, но вече настроението е приповдигнато, тонът на разговорите е мажорен, усмивките са на лицата на всички.

Предлагат ни да ни покажат стаята на Пенчо Славейков…изкачваме се по старинното стълбище с благоговение…за един поклон пред паметта на този достоен БЪЛГАРИН.

Когато фуникoлaрът потегля обратно надолу, дъждът вече е спрял и проникващото през облаците слънце се усмихва заедно с нас, защото чувстваме, че изпълнихме, макар и много скромно, един патриотичен дълг.

Разделяме се с пожеланието за нови и то много скорошни срещи!

Дамян Попхристов