ПОСЛАНИЦИ НА СЛЪНЧЕВИЯ РИТЪМ

( продължение)

30-ти май. По едно стечение на обстоятелствата и на 24 май, и седмица по-късно съм в Рим. За празника на Българската просвета и култура присъствах на едно знаменателно начало – повече от 320 деца, българчета от цяла Европа, се бяха събрали във Вечния град. Домакин беше училище „Асен и Илия Пейкови”, което се помещава в „Сан Лоренцо” – една малка, реставрирана църква от шести век, на площад Свети Петър във Ватикана. Вълнуващо и силно начало за незабрава на българския език и продължаване на традициите на нашия народ. Затова и мощно прозвуча „Върви, народе, възродени”, изпята на площада пред централния обелиск, сред колонадата на величествената катедрала. През цялото време си мислех: „Тези българчета, независимо къде са отпратени от съдбата, не трябва да забравят своя език. И какво по-силно място от Рим, където отец Кирил се е борил за утвърждаването му.”
И днес, седмица по-късно, сме тук с хор „Дъга”. Отново училище „Асен и Илия Пейкови” е домакин на поредната среща. Този път на организираната от Български център Просветление среща на българите, живеещи в Рим с надслов „Българската следа на Апенинския полуостров, оставена през вековете.”
Идвахме от Сант Оресте, от концерта там, от срещата ни с италианските ни приятели, от една хармонична и мистична Паневритмия буквално над облаците. Всичко това вече го описах. Сега бързахме да се присъединим към основната група, която ни очакваше на площад „Свети Петър” и където Венета Нейкова, наш домакин и екскурзовод, разказваше увлекателно за съкровищата на Рим, но и за българската следа, оставена в него. Като единствен официален български представител и преводач за Ватикана, тя е неизчерпаем източник на информация, историческа и съвременна, прекрасен разказвач и времето мина неусетно. Както и километрите, изминати с нея при пешеходнатa обиколка на Вечния град. Флагът на групата беше малко българско знаме, следвахме го на Пиаца Венеция, Капитолийския хълм и Римския форум, отпихме от свещената вода на извора до паметника на Ромул и Рем, според легендата основателите на Рим; после до Колизеума. Продължихме по „българската следа”. Спряхме се на площад „Илия Пейков”. После към манастира „Санта Праседе”, където е живял, работил и починал Константин Кирил Философ – особено вълнуващо преживяване за нас. Само на стотина метра е друга важна точка от нашия маршрут – църквата Санта Мария Маджоре, където в 868 година е провъзгласен за каноничен българският език. Поклонихме се пред паметната плоча. На това свято място още по-добре оценихме голямото значение на делото на двамата братя не само за съхраняването ни като народ, но и приносът им за целия християнски свят. С признаването на нашия език за каноничен се отваря път на всички християнски народи да четат библията на разбираем, свой език. Днес е преведена на повече от 2000 езика. Истинска духовна революция за тези мрачни времена.
Умората си казваше думата, но не можехме да си позволим отпускане. Предстоеше ни концерт в църквата „Сан Лоренцо”, където в ранния следобед се събираха българите за нашата среща. Нямаше по-добро място от този малък храм с чудесна акустика за представяне на духовните песни, които бяхме подготвили.
От името на домакините Венета Ненкова откри срещата.
Запяхме. „Благославяй, душе моя, Господа” прозвуча в притихналата църква и мистично, и тържествено. Продължихме с други духовни песни от Учителя Беинса Дуно.
Първата част на концерта беше последвана от словото на Дамян Попхристов за ролята на Кирил и Методий за създаването, но и на опазването на българския език, за многовековната връзка между българския и италианския народ.
Не бяхме забравили, че срещата е с наши сънародници. Във втората част на концерта, освен песните в неравноделни размери, които няколко пъти вдигнаха на крака публиката, бяхме включили и песни за България и красивата ни природа, а „С дух непобедим” на Жела Николова, отново изправихме всички на крака.
След взаимните топли и сърдечни думи на гости и домакини, подарихме на българското училище, в лицето на Венета Ненкова, прекрасното издание на „История славянобългарская”, която тя прие с изключителна благодарност и благоговение.
Чудесни контакти, с прекрасни хора, отдадени на българската идея. Да благодарим на Бог, че още ги има и да се надяваме да стават все повече.
На другата сутрин предстоеше отпътуване на хор „Дъга” към България. Но имаше още важни места за посещение. Едно от тях беше църквата „Сант Клементе”, където е бил погребан Свети Кирил. Бяхме едни от първите влезли тази сутрин в храма. Не съжалявахме много, че криптата беше затворена и не можахме да влезем, защото гробът на Светеца е празен и неговите мощи са горе в отделна ниша. Когато се приготвихме за обща молитва пред малкия параклис, засвири органът. Обхвана ни особено чувство, органния многоглас беше в съзвучие с тихите ни молитвени гласове. Останахме дълго в дълбоко мълчание и преклонение.
Един от отците на църквата занесе в криптата българската пръст, която специално бяхме донесли, за да остане в храма, където векове наред са били тленните останки на този свят Човек.
Дойде време хор „Дъга” да се раздели с основната група, която продължаваше по стъпките на българите в Южна Италия. Изпратих ги на летище Фиомичино, като зад гърба ни остана 10 метровата статуя на Леонардо да Винчи, изработена от скулптура Илия Пейков. Още една трайна следа, оставена от българите на Апенините.
Следващия ден проведохме една обиколка по най-знаковите за Рим места. След като се възхитихме на шедьовъра на Микеланджело – „Мойсей” – в църквата „Сан Пиетро ин Винколи” се пренесохме на площад Испания, хвърлянето на монети във фонтана на Бернини и снимките бяха задължителни, след като научихме, че „Фонтана ди Треви е в ремонт” (традиционното място за хвърляне на монети през рамо, за да се върнеш отново в Рим). Кратка почивка за кафе и продължихме към самия „Фонтана ди Треви”, макар и в ремонт не можеше да пропуснем тази емблема на Рим, после се възхищавахме на могъщия Пантеон, а силното слънце ни принуди да спрем за обяд на Пиаца Навона. Гледахме трите фонтана, защитени от чадърите на ресторанта. Продължихме към старата, средновековната част на Рим – Трастевере. Прекрасната църква „Санта Мария ин Трастевере” ни приюти в горещия следобед и ни очарова с прекрасните си мозайки във византийски стил. Не пропуснахме да отидем и до къщата на Данте. Накрая кратката разходка по брега на река Тибър ни предложи едно нетипично за динамиката на Рим спокойствие.
На другия ден продължихме още на юг – към Неапол. По пътя направихме едно отклонение към малкото градче Кантелупо, основано преди векове от първата вълна български заселници на Апенините. Последва вълнуваща среща със заместник кмета на селцето, с обещание това да не бъде единствената, а да продължат контактите ни на сътрудничество в културната сфера.
Спирката ни в Неапол беше кратка, направихме бърза пешеходна обиколка на най-интересните места в старата част на града – Кастел Нуово, Пасажът, централния площад с катедралата и накрая малко отдих на крайбрежния булевард с поглед към Везувий. Малко по-късно вече се изкачвахме с автобуса по зигзагообразния път нагоре към вулкана за да се насладим на залеза над Неаполския залив. Някои от групата доста авантюристично (подстъпът вече беше затворен) се изкачиха и до самия кратер.
Следващия ден ни предложи едно интензивно преживяване из руините на погребания под пепелта на Везувий Помпей. Пътят ни продължи през планините на изток. Изключително вълнуваща беше срещата ни в селището Челе ди Булгериа, основано от алцековите българи в началото на седми век, които дали и името на планината над града – Булгериа. Доктор Паскуале Карели, историк, ни разказа много развълнувано и емоционално историята на селището, заведе ни в църквата „Санта Мария дела Неве” – „Света Мария на снега”, която искреше от белота. Наистина не бяхме виждали друга такава църква. Но истинската изненада беше топлото посрещане в Подерия – съседното селце, където ни очакваше изненада – двадесетина младежи ни посрещнаха с персонални подаръци за всеки – дипляни на планината Булгериа, на техните селища и екопътеки. Поканиха ни при следващата среща да изкачим върха – 1250 метра. Както твърдеше нашият водач, имала формата на легнал лъв и местните хора смятали, че той ги е пазил през годините. Можехме само да се гордеем, че нашите далечни предци са оценили тази красива планина и са й дали името си.
Направихме обща снимка с нашите мили домакини и спонтанно запяхме песен за България.
На другият ден отново ни очакваше среща – този път с кмета на Матера – градът, който съвместно с Пловдив е столица на културата през 2019 година. Макар че предния ден бяха минали местните избори, срещата се състоя. В приятелски тон, без официалности успяхме да разкажем накратко за нашите градове, поднесохме едно великолепно издание на книгата „Българи, италианци, Ватикана” на фондация „ТАНГРА ТанНакРа”, книга за Васил Левски, Мацини и Гарибалди – и двете на италиански език, но истински домакините се развълнуваха от шепата българска пръст, която бяхме донесли, като свидетелство за нашите най – добри чувства. На следващият ден, снимка, запечатила този момент, се появи в местния вестник. Разделихме се много сърдечно и направихме обиколка на древния град, построен неизвестно кога и от кого. С издълбаните в скалите къщи, буквално една върху друга, с многото пътечки, няколкото скални църкви, старият град имаше неповторима атмосфера.
И ето ни отново на път. Със следващата цел – Алберобелло. Аз си го кръстих „Градът на приказките”. С малки кръгли каменни къщи. Бели, кукленски, поне така изглеждаха отдалече. Но приютили магазинчета за сувенири и везмо, ресторантчета и пицарии, че даже и църква. Истински приказен свят. И съвсем не измислен. Съществуващ поне от няколко века. И тук не можеха да кажат кой със сигурност е започнал да строи тези красиви, малки домове. Бели, като ято птици накацали върху плато. Не ни се тръгваше, но ни чакаха Лече – люлката на барока, с прекрасните си фасади, внушителната катедрала и амфитеатъра, а после и Бари, приютил мощите на Св. Никола.
Прекарахме нощта на ферибота и на сутринта ни посрещна прекрасния Дубровник, старият град беше прекрасен, но и разходката с лодка из залива беше не по-малко очарователна. Пътят ни отведе в града на скритите площадчета и великолепен залив – Котор, най-добре запазения средновековен град на Европа.
Следата ни водеше през красивия национален парк на Босна към България. От където направихме и първата стъпка на нашето пътуване. С всяка следваща, събирахме приятелство, гостоприемство, радост, признателност и удовлетворение.