Лондон е прекрасен град, шумен, много забързан, с великолепно уреден транспорт и…много мистичен. Поне на мен ми изглежда така. Много пъти съм го посещавал и никога не ме е разочаровал. Бяхме приятно изненадани, но ни предстоеше да бъдем очаровани, не, това не е думата…възхитени…и тя не е…за това, което ни се случи в Англия трудно се намира толкова всеобхватна дума.
Пристигнахме в Лондон, организирани от Стефи Стаменова, за да се срещнем с българи там, за да поговорим с тях за България, за българщината, за истинската ни история, за едно от най-големите ни духовни богатства – Богомилското Учение и да отбележим 150-тата годишнина на Учителя (Петър Дънов). Знаехме, че срещите ще бъдат в българското училище и толкова. Бяхме разпръснати из целия град по квартирите на нашите домакини. Събрахме се на следващия ден в българското училище и изненадите започнаха веднага. Оказа се, че то се намира в самия център на многомилионния град – на една пряка от площад Пикадили – знаково място в сърцето на Лондон…Но това беше само началото. На входа ни чакаше нова изненада – училището се нарича Боян Мага!!! Това е най-малкия син на цар Симеон и основател на Богомилското Учение в България. Вълнението, с което пристигнах за тази първа среща, се увеличи толкова, че почувствах как по гърба ми преминават тръпки, на вълни, на вълни, дори капачките на коленете ми се разтрепериха…не можех да повярвам, че толкова далеч от България училището носи името на една от най-енигматичните фигури от нашата история…опитвах се да си спомня къде в България има училище с това име…не можах да се сетя!!!
Първата среща с българските ученици и техните учители премина неусетно бързо и като насън…причината ли? Най-вероятно вълнението. После дойде и срещата с родителите…и тя премина в същия дух…говорихме за България, за „нагласената” ни от политици, пък и не само от тях, история, говорихме си за съхранението на българския дух далеч от България, за емигрантския живот…все не леки теми. През цялото време обаче усещах присъствието на митичния български княз сред нас…духът на Боян Мага ни завладяваше и обединяваше…това беше една сюрреална реалност.
Още на другия ден потеглихме с две коли на нашите домакини към Стоунхендж и Гластънбъри. Защо ли? Не от типичния туристически интерес, а защото искахме с присъствието и действията си да почувстваме духовната връзка между друидите и жреците на Орфей, между келтите и траките, между българи и англичани…на духовно ниво. Искахме с ритуал да възстановим този мистичен контакт…Пътувахме в ту по-рядка, ту по-гъста мъгла…типично за Англия. В Стоунхендж обаче мъглата изведнъж се разчисти и слънцето огря целия култов комплекс, помислихме си: „Специално за нас”. Зарадвани се огледахме наоколо, търсехме някакво по-усамотено място, но…навсякъде беше пълно с туристи, беше неделя…Разочарованието дойде и когато се оказа, че въобще не можем да се доближим до големите мегалитни блокове – ограда ги отделяше от нас. Когато преди няколко години бях тук можех да отида и да пипна камъните…сега всичко беше различно. Постояхме още малко…овцете, които пасяха свободно наоколо бяха по-щастливи от нас, те имаха свободен достъп и ни гледаха с неприкрито пренебрежение, когото се опитахме да се снимаме на фона на светилището.
Настроението ни рязко се повиши, когато пристигнахме в Гластънбъри. Не само яркото слънце допринесе за това. Градчето е много малко, но с неповторима атмосфера и очарование. Наистина един Авалон от легендите. Защо дойдохме тук ли? Заради митичната му слава и мистична атмосфера. Йосиф Ариматейски пристига тук и основава първото абатство. На един от хълмовете забива тоягата си и тя разцъфтява…храстът цъфти и до днес, макар че често е бил вандалски рязан и кастрен, но никой не е успял да „ореже” и „окастри” енергията, която се излъчва на хълма. После градът е свързан и с легендите за крал Артур, който бил погребан на отсрещния хълм, където се извисява средновековна кула, а в основата на същия хълм пък се намира свещения извор и кладенец, символ на Женската енергия. Комбинацията на Мъжката енергия на хълма с кулата (Тора) и изворът в основата са една много мощна енергийна комбинация, която е и портал към другите измерения. Ето на какво място пристигнахме ние. Бяхме предупредени, че на хълма с кулата ще има много туристи, затова ние се насочихме първо към другия – „хълма с храста”, както го наричат тук.
Изкачваме се по меката трева, която е толкова ярко зелена сякаш е пролет. Духа съвсем лек ветрец, няма никакви хора наоколо, тишината е величествена, гледката отгоре – завладяваща. Спираме пред „храста”, целият окичен със завързани по него листчета с пожелания. Тук сме вече девет души заедно с нашите домакини-българи. Оформяме кръг около святото място и в тишината прозвучава флейтата на Йорданка, после и нашите гласове – пеем тихо и нежно, пеем от сърце, пеем за да свържем в едно душите от миналото и настоящето…над нас започва да кръжи орел – прекрасен знак – продължаваме с молитва за България, тишината започва да вибрира с честотата на нашите слова, а орелът над нас отнася посланията ни в небесата. Изглеждаме сами на хълма, но усещаме присъствието на силите, които ни приканиха тук и сега са сред нас, енергията на святото място ни обединява. Лицата сияят, усмивките и тихите прегръдки безмълвно свидетелстват за всеобщото вълнение. Изпълнихме част от това, за което сме дошли чак от България…
Сега вече можем да се изкачим и на другия хълм, нищо че има много туристи, ние вече не ги забелязваме, а и те нас. Тук всеки е в своя свят…ние общуваме главно с вятъра, а той е силен…, но диалогът все пак се получава – един ефирен диалог.
Кладенецът с извора в основата на хълма ни предлага своето мистично спокойствие, водата, съзнаваща силата си, се спуска гордо, но спокойно в малък поток през приказно красив парк…ето го краткият момент за самовглъбяване и медитация…един толкова необходим и толкова ободряващ момент. Енергията от овладялата ни радост неусетно ни пренася обратно в Лондон, като че ли прелетяхме тези 240 километра.
На другия ден потегляме за Оксфорд – градът, гордост и еталон на английското образование с множеството си университети и колежи. Отново не туристическо любопитство ни води тук. Този град е едновременно тържество на Богомилското/катарското Учение, защото още през 13-ти век в неговия тогава единствен университет се създава граждански правен факултет, създава го Св. Франциск от Асизи, посветен катар, който изпраща писмо до университета и трима свои пратеници – францискански монаси. Това е далечната Богомилска връзка, която ни води в този град. Другата е по-зловеща – точно в Оксфорд пристигат английските последователи на Богомилите, наричани тук лоларди, те проповядват в града 6 години, когато със заповед лично на крал Хенри II са заловени, дамгосани по челата и изгонени без дрехи от града посред зима…никой не се застъпва за тях и те всички загиват, после идва ред и на други процеси и изгаряния…трима монаси са изгорени, заради протестантските си вярвания (протестантите приемат и развиват импулса на Богомилството).
Издигнат е „Паметник на мъчениците”. Естествено в текста на паметната плоча въобще не става дума за Богомили или катари, но ние си го знаем, а това е по-важното. Духа много силен вятър, но той не е в състояние да ни откаже от желанието ни да отдадем почит пред паметника на тези наши духовни родственици.
Идва и най-важният момент – срещата/честване на Учителя, отново в училището „Боян Мага”. Темата на срещата се налага от само себе си – Богомилството и Учението на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов). Започваме в 7 часа вечерта, залата е пълна, около 50 човека, българи от различни части на Лондон са тук. Аз говоря и емоционално, и с много факти, за Боян Мага и основаното от него Богомилско Учение, после го свързвам и със съвременния му вариант – Бялото Братство и Учението на Учителя. Градусът в залата се повишава и повишава, темата вълнува всички, прави ги съпричастни, увлича ги все повече и повече, въпросите стават все по-конкретни и същностни и точно тогава г-жа Димитрина Ангелова – директор на училището и организатор на срещата обявява, че вече е 9 часа и трябва да освободим залата. Прозвучава спонтанен „протест”, всеобщото желание е да продължим с беседата…и тогава също толкова спонтанно идва предложението да се преместим в съседно заведение…всички са „за”. Намираме се в Сохо, най-артистичния квартал на Лондон, наоколо е пълно със заведения, намираме един полу-празен азиатски ресторант. Собствениците веднага помолват малкото им посетители да напуснат (нещо крайно нетипично за порядките в Англия), правят специално за нас дълга маса и ние, повече от 40 човека, се настаняваме. Казват ни, че можем да останем колкото пожелаем…И продължаваме нашата дискусия също толкова задълбочено, също толкова емоционално, също така завладяващо. Говорим за необходимостта от връзка между нас – духовна връзка – която да поддържа и укрепва този първи по рода си контакт между нас, гостите от България, и нашите сънародници в Англия. Тогава им прочитам молитвата за България, която нося, и която прозвуча на хълма в Гластънбъри…всички са крайно развълнувани, предлагам им да си определим един ден – третата неделя на всеки месец, и точно в 12 часа българско време (10 часа английско) да я четем на глас, всеки където се намира в момента, така общият ни „дъх” не просто ще звучи в две точки на Европа, но ще пренася много по-мощно молитвата ни и макар и в един кратък миг ще ни обединява всички – едно общо дихание за България, идващо от двата края на Европа. Няколкото копия на текста се разграбват веднага…аз разказвам за нашия новосформиран „Български център „Просветление”, за нашите цели и намерения, за това, че тази лондонска среща е нашия „прощапулник” в международната ни дейност…и тогава се случва следващото „чудо” – Димитрина обявява създаването на клуб „Просветление” на българите в Англия. Датата е 3-ти декември и моята лекция за Богомилите и Учителя става тяхната учредителна сбирка…Тук думите са излишни…Все пак не мога да спестя на домакините ни нашата благодарност за тяхното гостоприемство и отзивчивост, за чисто българската топлота и дух, с които реагираха на нашето посещение, и особено за този духовен подвиг на Димитрина Ангелова – директорката на училището – да го нарече точно Боян Мага и да увлича съмишленици в това никак не леко начинание да развиваш и поддържаш българско училище в самото сърце на Лондон. Съпричастието на всички останали българи, които подкрепят инициативата и изпращат децата си там е също достойно за уважение. Срещата продължава и продължава…малкият азиатски ресторант е завладян от българския дух и песента, която зазвучава се ражда спонтанно и от сърце…часът е вече 11:30 вечерта, необходимостта да се хване последното метро прекъсва тази задушевна среща…, но с желанието и надеждата за още такива контакти.
Нашата малка група си тръгва за България развълнувана и щастлива, че там в Лондон, в самото му сърце, вече трайно се е настанил Боян Мага.
Дамян Попхристов
Leave a Reply