По стъпките на предците ни в Окситания. Част IV

Изкачваме се под напора на силен вятър към последното убежище на катарите – крепостта Керибюс. Кацнала върху скалите на висок хълм, крепостта е една от най-добре запазените. Стратегически разположена така, че да не може да бъде обстрелвана с катапулти Керибюс удържа на атаките на кръстоносците чак до 1255 година, когато защитниците, останали без вода и храна сами се предават. Освен впечатляващите стени и кули крепостта предлага и смайващи гледки към Монсегюр, Бугараш и цялата околност.

 

Единственият във Франция официален музей на катаризма се намира в малкото градче Мезаме. Тук ни посреща отново Силви, този път с цяла група французи – всички те приятели на България. Заедно посещаваме лекцията за историята на катарското движение, съпроводена с богат снимков материал. На картите виждаме означенията „Богомили” върху България и Балканския полуостров, но не чуваме и дума за тях. Лекторката, млада историчка, откровено признава: „Нищо не знам за богомилите. Вие сигурно сте много по-добре информирани”. Да наистина е така…и ние я „информираме”, не скриваме и факта, че Богомилското движение се появява почти два века преди катарското, разказваме и каква е връзката на катарите с богомилите и т.н. Слушат и нашите френски приятели, после признават: „Това беше много интересно за нас, тук никой не говори за тези неща”. Снимаме се всички за спомен пред музея с чувството, че оставихме на френска земя частица от Истината за нашите предци – Богомилите.

 

В град Алби е началото на албигойското-катарско учение във Франция, по ирония на съдбата от тук започва и кръстоносният поход срещу катарите, наречен по името на града – Албигойски. Стоим пред могъщата катедрала. Тя е най-голямата тухлена катедрала в Европа, органът й се състои от 10 000 тръби!!! – най-големият в света. Вътрешността е повече от впечатляваща – два олтара, получава се църква в църквата, таванът и стените са изписани като в православен храм…до тук със статистиката. Следва историята – на това място е имало друг храм, в който са избити албигойците. Избити са до един, а после църквата им е срината до основи…и след това е построена настоящата катедрала – огромна, масивна, стряскаща – за да внушава на хората могъществото на католицизма и преимуществото и върховенството на католическата църква пред еретичното учение на албигойци и катари…След тази информация нямаме желание да останем дълго вътре, затова се отправяме към прекрасната градина, създадена през 1956 година на брега на реката специално в чест на избитите албигойци. Красивият, типично френски дизайн на парка и тихото течение на реката внасят отново необходимото спокойствие.

 

Тук не става въпрос за пещерите от туристическите справочници, а за автентичните пещери, където оцелелите след Монсегюр и Керибюс катари намират последно убежище. Водят ни двама наши френски приятели, познаващи в дълбочина историята. Вървим по тясна пътечка през шубраците. Спираме пред входа на първата пещера (тук в региона те са над 300) и слушаме разказа за пътя на посвещение на катарите, който предполага престой поне 3 дни в пълна тъмнина и изолация. Мълчаливо навлизаме във вътрешността под светлината само на няколко мъждукащи фенерчета…някъде високо горе просветва лъч – над нас е нещо като естествен купол и в него малък отвор. Изкачваме се нагоре и нагоре по сипей от дребни камъни, спираме на единственото равно място…и тук нашият водач засвирва на пан флейта…свири химна на катарите…очаровани сме, музиката звучи мистично и интимно, акустиката е превъзходна…пренася ни в друга реалност. Но…идва моментът, в който нашият домакин-водач е повече от изненадан – ние запяваме същия този катарски химн на Окситански…той е просълзен…Духовният контакт е мигновен…Оттук нататък следва и флейтата на Йорданка Хаджийска и още наши духовни песни…ние пеем, а нашият домакин отново засвирва…после проследява развълнуван как ние оставяме няколко шепи българска пръст на това свято място. Усетихме, че това беше моментът на доверието, когато и двамата ни приятели почувстваха чистотата на нашите помисли, в които липсва каквато и да е комерсиална нотка…те в синхрон запяха на Окситански „Se canta” – любимата песен на катарите.

Спонтанно дойде решението им да ни заведат още по-навътре в пещерата, където цари пълна тъмнина… водени ни само от едно малко фенерче спираме в  най-свещената част – мястото на „разчупването на хляба”. Тук сме помолени да изгасим всички малки свещи, които горят в ръцете ни и в пълната тъмнина другият наш френски приятел започва молитвата „Отче наш” на Окситански…върховен момент! Нали от тъмнината се ражда Светлината, както се казва в Библията…тогава най-неочаквано зазвучава отново флейтата – „В началото бе Словото” (на Учителя Беинса Дуно). Прозвучава и преводът на френски: „В началото бе Словото…..и Виделината свети в тъмнината и Тъмнината я не обзе”. Силно развълнувани, бавно, внимателно и мълчаливо излизаме навън.

Минаваме през музея на Антонен Гадал, човекът отдал живота си на изучаването на катарските пещери и на езотеричната същност на катарското учение.

Потегляме към другата пещера – на Посвещението. Тук светлината е повече. В центъра й стои огромен камък-олтар, подобен на нашите долмени, подпрян само на 3 малки камъка. Следва подробен и емоционален разказ за самия ритуал на Посвещението, после и демонстрация в издълбания в скалата на два метра височина Пентаграм…До нас, неведомо как, достига посланието на катарите…то продължава да звучи в съзнанието ни дълго след като напускаме пещерата…

Минаваме покрай красива поляна. Нашите домакини ни казват, че тя е още от времето на катарите…и тогава се обръщат към нас: „Може ли да изиграете Паневритмията точно тук?” Няма никакво колебание…започваме…в един момент и двамата ни приятели французи се включват в кръга.

Достоен финал на посещението ни в Лангедок и Окситания!

И тук оставихме частица от България и отнасяме със себе си любовта на домакините ни и непреклонния Окситански дух на катарите и албигойците.

 

Столицата на Каталуния – Барселона – ни посреща слънчева и гостоприемна…един прекрасен град, съчетал море и планина, красива архитектура, артистична атмосфера, изкуството на Гауди, история и съвременност и …каталунски дух (не испански, държат да подчертаят местните жители).

 

Планината Монсерат напомня на Белоградчик с причудливите си скали, някои от които приличат  на гигантски войни, кули и какво ли още не…само трябва да дадеш свобода на въображението си. За испанците това място е свято, нещо подобно на нашата Кръстова Гора. Център на всичко е огромният манастир с „Черната Мадона”, но по близките върхове и в долините има още много други манастири, църкви и параклиси – все места за поклонение, до някои от тях се отива с фоникуляри. Посещаваме катедралата, за да се поклоним и ние на „Черната Мадона” и после фоникуляр ни изкачва на един от върховете…Гледките наоколо направо спират дъха ти…, но по-важни са усещанията – енергията е невероятна, мощна и приласкаваща едновременно, имаш чувството, че ще полетиш и ще докоснеш перестите облаци над теб, а те приличат на ангелски крила…разперени за благословия над нас…

Приемаме с радост тази благословия и я отнасяме със себе си заедно с катарските духовни послания…заедно с цялата гама от емоции от местата на катарите, от срещите ни с прекрасните ни домакини, от духа на „добрите хора”, от изчезналите граници и разграничения между хората…

Завладяни сме от Духа на Любовта!!!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

 

разработено от creativedesign.bg