По стъпките на предците ни в Окситания. Част II

В Тулуза сме, град, основан още в първи век преди новата ера от българите, преселили се от изток и нарекли го „Тулес”, в чест на своята далечна прародина „Туле” (по данни на германския историк Йоханес Авентинус). Тук г-жа Казолу ни е организирала среща с българския консул и българската общност в града. Посрещат ни много сърдечно. Поводът е нашето посещение и представяне на книгата на Дамян Попхристов „За Богомилите от уста на ухо”. Разговорът е емоционален, въпросите много… духовете са приповдигнати… желанието за нови срещи и контакти е недвусмислено изразено. Типично по български срещата приключва с погача, домашна баница и …френско вино.

 

21-ви септември. Равноденствие. Първите слънчеви лъчи ни сварват в Каркасон. Потегляме към Монсегюр. На същата дата като миналата година. В автобуса Дамян Попхристов ни пренася в далечната 1244 година. Макар че официално църквата е обявила края на Албигойския кръстоносен поход още в 1229 година преследванията продължават. В различни твърдини на Окситания все още има укрепили се катари. Една по една крепостите падат. Последната надежда е в Монсегюр („Мое спасение”). Около 200 посветени и съвършени и около 180 защитници в продължение на 9 месеца удържат обсадата на кръстоносците. На 1-ви март, след пробив от катапулт, крепостта разбира, че няма да удържи. Защитниците предлагат да се предадат сами, но след двуседмична отсрочка. Кръстоносците приемат. На 14-ти март вечерта в крепостта всички, включително и войниците, получават – Cosulamentum („Утешение”). Когато на следния ден отварят вратите, нахлулите кръстоносци заварват празник – защитниците на Монсегюр пеят, нито един не се отказва от вярата си…изчезнало е и „съкровището на катарите” заедно с четирима от висшите посветени, сред тях е и Хъно Българинът. Какво е било това съкровище и до ден днешен никой не знае, но със сигурност е имало духовна стойност. Всички защитници са събрани в една плевня в подножието  на върха и са запалени като факла.

Подготвяме се. В мълчалива медитация, стъпка в стъпка поемаме по стръмния път към крепостта. Всички сме в бяло, към групата ни постепенно се присъединяват наши приятели – французи, белгийци, англичани, холандци. Научили за целта на нашето посещение се включват в общата молитва за героичните защитници на крепостта. Наш френски приятел ни развежда из руините и ни разказва за живота на катарите в замъка и за дните на обсадата. Стигаме до слънчевата лаборатория. Там ни посреща друг наш белгийски приятел, живеещ от години в близко до Монсегюр селце и ни показва слънчевите радиали, пробиващи точно в този ден на равноденствието в един от специалните процепи на крепостната стена. Правил много наблюдения, знае и разказва за позициите на Слънцето на всяко равноденствие и лятното и зимното слънцестоене.

Появява се и старият ни приятел Жо със своя четириног спътник. Казва, че специално е дошъл с надеждата отново да ни види на този ден. Стои на входа и ни се усмихва широко. Иска ни разрешение да покаже заснетия от него материал на свои съмишленици, които вече не могат да се изкачват на крепостта.

Всички заедно слизаме до „мястото на изгорените”, отбелязано със скромния паметник, поставен от Деода Роше. На фона на Катарския химн поменаваме съвършените и посветени „добри хора”, както и някои от защитниците, чийто имена са известни. Не с думи, а в мълчание и от сърце благодарим за саможертвата на нашите братя, изгорели за един светъл идеал – Църквата на Любовта.

Слизаме в подножието на хълма, а там вече ни чака кметът на Монсегюр. Той ни приветства сърдечно, развълнуван от целта на нашето посещение.

И за да утвърдим светлината, радостта, чистотата, към която са се стремили нашите богу мили братя, подреждаме кръг за Паневритмия. Съвсем спонтанно в него се включват и чуждестранните ни приятели, и две български семейства, дошли специално от Тулуза.

И се получи. Стана светло и радостно. С братска прегръдка завършихме тази Паневритмия. И нямаше французи, българи, англичани, холандци. Всички бяхме само „добри хора”. И приятели. Изградихме още един духовен мост, каза го и кметът на Монсегюр.

 

 

Още бяхме под впечатленията от Монсегюр, много ни се искаше да останем там повече време, но нашите френски приятели ни бяха подготвили и други интересни срещи. Разбрали, че сме ценители на културата и традициите на Окситания, ни заведоха в един от замъците на трубадурите. Кои са те, откъде е името им? Първите трубадури са в същност богомилите/катарите, които за пръв път в историята възпяват жената и нейната духовна същност. А откъде е името им? Чуваме различни теории, коя от коя по-сложна, а за нас най-убедителна си остава тази – трубадур произлиза от българската дума „трубар”, която означава свирач на духов инструмент…оттам и трубадур. Истина е, че ни интересуват и текстовете на песните, както и самите музикални инструменти, толкова близки до българските – гусла, гъдулка, тамбура, кавал, гайда. Виждаме ги по капителите на колоните в отделните зали и във витрините покрай стените. Сходствата са наистина неоспорими. Трубадурската музика ни следва дори и по витите стълби към върха на кулата…звучи ни твърде познато. Гледаме към необятната долина, а в далечината величествено се издига връх Бугараш, изправен гордо над цялата нагъната планинска верига. Нашият приятел ни го посочва и казва: „Това е братът на Монсегюр. Така го знаем тук”.

В просторния двор на замъка оживява картина от катарския живот на „тъкачите”, другото име на „благите хора”. Група етнографи представят средновековна мирна сцена, а въображението изпълва пространството с рицари и техните дами, унесени в песента на трубадурите.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

 

разработено от creativedesign.bg