ТРИ ШЕПИ БЪЛГАРСКА ПРЪСТ

(трилогия)

ПЪРВАТА ШЕПА БЪЛГАРСКА ПРЪСТ

Пътуваме в Италия по пътя на предците ни. Проследяваме ги във Венеция и Падуа, в Болоня и Флоренция, после и в Рим. Тръгваме и още по-нататък.

Градчето се казва Кантелупо. Йорданка Хаджийска дълго е проучвала заселването на българите на Апенините. Открила е, че това малко селце в планините под Рим е основано от българи още преди Алцек. В официалната хроника се казва, че „кантелупо” означава или „насред гората” от гръцкото „Kata-Lupon”, или „седалище на хана” от българското „Kan-Teleped”, второто значение било предпочитаното, защото селището било основано от „хора, дошли от изток” и в „цялата област имало добре установено българско присъствие”. Това „хора, дошли от изток” и „българско присъствие” са единствената ни следа, нищо повече не се споменава за българите и кои точно са били те. Дали това обяснение казва всичко? Защо „пеещия вълк”? (това е официалния превод на „кантелупо”). Още преди да пристигнем разказвам в автобуса моята версия – българите са имали свещен ритуал, т.нар. „вълчи ритуал”. Това бил ритуал на посвещение. Вълкът в езотериката има съвсем различен смисъл от този във фолклора, където вълкът е или злото, или яростта, или просто глупака от приказките, когото лисицата с лекота разиграва. В езотериката вълкът е пречистващата сила, която превръща нечистото в чисто. Той е преобразувател на негативната енергия. В алхимията го наричат „Lupus metallorum” (вълк на металите), който „поглъща лъва” (т.е. златото), за да го спаси и „пречисти” от замърсяване и го превърне в чисто злато. От древни времена българите почитат вълка в този му преобразуващ/пречистващ смисъл. Добре, но защо „пеещ вълк”? Вълкът „пее”, когато изявява и демонстрира силата си. Това е своеобразен върхов момент.

Някои в автобуса ме гледат с недоверие, не е ли прекалено далечна такава асоциация с българите? Къде са доказателствата? Защо нищо такова не е казано в официалните източници? Не става ли дума за прекален български патриотизъм?

Вярно е, че подобна теория трудно може да бъде защитена с факти, още по-малкото с писмени, защото основен закон в езотериката е, че най-висшите тайни и истини не се записват, те се предават „от уста на ухо”, защото са сакрални и не бива да бъдат профанирани. Но някогашните наши предци, за разлика от днес, никога и никъде не са се срамували да се наричат българи, да отстояват езика, религията и културата си – напротив – откъдето са минавали са оставяли ясни знаци за своето присъствие и своята същност, оставяли са имената на родовете си и името на държавата, към която са принадлежали, име, което в продължение на хилядолетия не са променили, а са го пазели като нещо свещено, защото то е било нещо много повече от белег на идентичност – то е сакрална същност, позната по света. За тях се е казвало:

 

Българите бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доброволно”.    (Ватикана – „Аноним на Хазе”)

 

Това е народ с мисията да бъде „глава на народите”. Тези точно българи навлизат на Апенинския полуостров много преди Алцек и носят и своите обичаи и вярвания, за да ги наложат, а не за да се приспособяват, претопяват и обезличават.

Ето какви мисли ни вълнуват на път за Кантелупо. Какво ще заварим там, ще ни посрещнат ли, защото Йорданка им е пращала в продължение на месец и половина имейли за нашето посещение, говорила е и по телефона, хората там поне са известени, че една група българи, тръгнали по стъпките на предците си, иска да ги посети. От кореспонденцията ни с тях те изглеждат малко объркани, не знаят как точно да реагират, обясняват ни, че един техен съгражданин, който бил написал книга за основаването на Кантелупо от българите, бил вече доста стар, живеел в Рим и нямало да можем да се срещнем с него…, но въпреки това им се иска да ги посетим.

Какво ще заварим? Нямам представа, имам само предчувствие, че ще се случи нещо хубаво, нещо неочаквано, нещо спонтанно.

Пристигаме. Цялото градче изглежда пусто, на всичко отгоре е обедно време – време за традиционната „сиеста”. На малкото площадче е отворена само кръчмата/магазин и отпред на една маса четирима мъже пият бира. До тук изглежда като позната „родна” картинка.

Йорданка ги пита за Дзаира – жената от кметството, с която е водила кореспонденцията. Единият от тях – войник на вече доста бири – изведнъж скача:

  • Аз ще ви заведа – казва той и тръгва с бодра войнишка стъпка напред.

Двамата с Йорданка едва го следваме, останалите остават на площада със съмненията си, е поне имат кафе в кръчмата.

Войникът ни води в кметството – малка едноетажна постройка. Вътре – само три жени, дояждат някакви сладки – оставил ги кмета, защото в този ден кръщавал дъщеря си. Едната жена познава Йорданка по име…Подскача от стола, закрива устата си с две ръце и ни гледа втренчено като вцепенена. Изведнъж поривисто казва:

  • Ама вие наистина дойдохте! Ние не вярвахме…Тук при нас никой не идва – и е готова да се разплаче.

Другите две жени скачат и те, предлагат ни сладки и нещо газирано, суетят се и не знаят какво да направят.

  • Колко човека сте? – питат почти в един глас.
  • Четиридесет и четири – отговаряме ние и те съвсем се вцепеняват.
  • Тук е много тясно, не можем да ви посрещнем при нас…Какво да правим сега? Къде са хората ви?
  • На площада.
  • Как на площада, всички вече са тук?

Объркването им е още по-голямо.

  • Ние вчера имахме избори – продължават те – а днес кмета кръщава дъщеря си и замина.

После си казват нещо бързо и изведнъж се хващат за телефоните. След малко облекчено заявяват:

  • Заместник кмета ще дойде на площада да се срещне с вас. Да вървим и ние, защото той ще е там след няколко минути.

Тръгваме с бърза крачка, войникът, изпълнил задължението си, вече се е върнал обратно в кръчмата.

На площада ни чака нова изненада. Някой от нашите попитал дали може отнякъде да си купи плодове и зеленчуци. Смаяните домакини, изумени от нашето нашествие, защото в този момент ние бяхме доста повече от тях, веднага се задействали – обадили се по телефона и след малко на площада пристигнало едно камионче – нещо като подвижен плод-зеленчук – разтворил сергията и ние заварихме нашите хора на опашка да изкупуват домати, краставици, череши, кайсии, пъпеши и какво ли още не. Продавачът щастлив, че си пласира всичката стока, само намалява цените и щедро работи с кантара в полза на клиента. Нашите – също доволни. Първият контакт с далечните роднини вече е факт – с взаимна полза.

Пристига запъхтян кметът – млад човек, много енергичен.

  • Добре дошли – започва той и продължава още малко в стил политик. Изведнъж се спира – Тук не е удобно да говорим. Да отидем в църквата.
  • Тя е затворена, днес не е събота – казва някой от появилите се вече местни жители.

Разбираме, че църквата се отваря за служба само в събота.

Кметът веднага вади телефон, казва нещо бързо на някого и ни повежда всички към църквата.

Повиканият човек вече е там. Влизаме в голяма изключително добре поддържана църква – католическа. Започват снимките.

Кметът подхваща нова реч, този път гласът му трепери, няма и помен от политическата официалност, говори видимо развълнуван, говори свободно и открито за своите далечни и позабравени вече предшественици българите, които преди 16 века дошли от изток, заселели се в този планински край и основали неговото градче – Кантелупо – „пеещият вълк”. На въпроса ни защо се казва така градчето той отговаря:

  • Не знам много точно, но се говори, а и нашият местен историк твърди, че ставало дума за някакъв религиозен ритуал на българите, но какво означавал нямал представа. Имало и други версии, но те не оправдавали името, а били само тълкувания, затова те решили и поставили на входа на градчето една табела с различните версии, а в кметството…и в кръчмата/магазин изрисували нещо като пано – един „пеещ вълк”. Тази версия най им допадала и „пеещият вълк” станал техен символ. Това, което знаели с абсолютна сигурност обаче било, че градът им е основан от хора-войни, дошли от изток и те приемат, че това са били българи.

Това и чаках да чуя, дойде от устата на местните хора, не от моя патриотизъм.

Кметът говори и говори, става все по-словоохотлив и все по-развълнуван, започва да забравя, че трябва да прави и паузи за превода. Около него са трите жени от кметството и още няколко местни жители, усмихват се, гледат ни с умиление и само кимат, от време на време отронват по някое възклицание. Кметът говори, че до сега никога не са имали контакти с българи. В съседното градче провеждали някакъв ежегоден фолклорен фестивал, идвали сърби, гърци, албанци, но никога българи. Сега щели да отправят официална покана за български състав. Биха искали и да се побратимят с някой малък български град, за да не остане тази наша среща първа и единствена. Фестивалът би бил добра възможност за контакти.

  • Тук при нас нищо друго не се случва – добавя една от жените – при нас никой не идва.

Сега е нашият ред да кажем нещо. Подготвили сме подаръци за тях – голяма чиния, на която пише „България”, книга на български и италиански за българите в Италия (луксозно издание на фондация „ТАНГРА ТанНакРа”), българско знаме и …кутийка с надпис „Bulgaria”, в която сме сложили шепа българска пръст. Носим я специално от България, обединена от София, Пловдив и Варна.

Поднасям ги точно в този ред на кмета. Той благодари, набързо разлиства книгата…и идва ред на пръстта. Казвам му:

  • Това е пръст от България, която носим за вас. На външен вид тя не се различава от вашата, но нашата е заредена с любовта ни.

Кметът се разтреперва, поема я и я допира до сърцето си, после я подава на останалите. Трите жени от кметството се разплакват.

Прегръдките са дълги, искрени, сърдечни.

Вървим всички заедно към автобуса.

Преди да потеглим притичвам до кръчмата/магазин. Там на стената наистина стои стенопис – голям „пеещ вълк”.

Неговата песен ни изпраща.

 

ВТОРАТА ШЕПА БЪЛГАРСКА ПРЪСТ

 

Вече сме подминали Неапол и продължаваме още на юг. Планинският път ни води към градчето Челе ди Булгария. Не само името красноречиво подсказва българския му произход, но и официалните източници без колебания говорят за това, че градът е основан от Алцековите българи.

Тук, за разлика от Кантелупо, вече ни очакват, обаждат ни се през половин час, за да видят как се движим. Малко преди да пристигнем се объркваме. Веднага ни изпращат кола, която да ни пресрещне. Четирима усмихнати младежи ни махат от малко фиатче и ни повеждат по криволичещия път. Спираме пред самия град, младежите недоумяват защо…после се засмиват приятелски, когато виждат как всички ние се тълпим да снимаме табелата – „Celle di Bulgheria”.

Навлизаме в планинския град, разположен по склона на планината Булгерия! Местните жители ни очакват и ни махат, когато нашият автобус, доста грамаден за техните малки улички, дефилира по централната улица. Спираме. Няколко младежи и две-три жени ни махат да слизаме. Събираме се на малко площадче и се появява един достолепен господин с бяла коса около 70 годишен – развълнувано и сърдечно се ръкува с нас – това е Паскуале Карели – местен човек, изкушен от историята на своя град, всички се обръщат към него с „Доторе”, защото е вишист. Той започва да ни разказва за българите, за това как пристигнали в този доста див край и го облагородили, как били прекрасни войни и станали защитници на цялата околност, как всички ги уважавали и се съобразявали с тях, бързо разбрали, че те не са византийци, а хора от сой и аристократичен род – това били българите, водени от Алцек. Те донесли и своята религия и своите обичаи, нарекли планината над града Булгерия…така се казва и до ден днешен. Тук заварили издълбани в скалите килии, затова нарекли града – „Celle”, което означава нещо като клетка-пещера. Г-н Карели говори задъхан от вълнение, разпалва се все повече и повече, когато вижда и нашите реакции – вълнуващо е да слушаш толкова много позитивни неща за предшествениците ни и то тук в тази отдалечена част на Италия, да чуваш думите „българи”, България, Алцек, споменавани отново и отново, без колебания…тук няма тълкувания и противоречащи си теории…има само смайващи подробности, които нашият домакин не спира да изрежда до степен, че ни изненадва с факти и познания, които далеч надминават нашите собствени очаквания (подробния му разказ, преведен от Йорданка Хаджийска, ще публикуваме отделно на сайта ни). Разказва за многото превратности в съдбата на града, за героизъм и доблест, за достойнство и чест, за твърдост и непреклонност, гордее се с произхода на града си и чак ни засрамва с патриотизма си… започваме да се чувстваме повече българи, когато в това „забравено от Бога място”, както бихме казали ние, срещаш хора, които не просто не са забравили произхода си, а се гордеят с него… звучи като добър урок за нас. Редят се векове и събития, имена на хора, които чуваме за първи път…разказът продължава цял час…ние слушаме захласнати, очаровани и горди, научаваме и за днешното име на града – в Италия имало няколко селища с името Celle („килии”) и тогава, за да го отличат от всички останали, жителите решили да прибавят и това „di Bulgheria” т.е. „на България” или „Българските” килии, добавката дошла естествено и от името на планината над града – Bulgheria.

В един момент г-н Карели решава, че вече е време да ни разведе из града и ни повежда нагоре и надолу по тесните улички, сочи най-старите постройки, камбанарията на старата църква, първото училище, къщата на фамилия прависти, оставили трайна следа в историята на града… ние го следваме и се опитваме да не пропуснем нищо от неговите обяснения, почти не си говорим, за да чуваме разказа и естествено снимаме и снимаме, той спира пред порта на къща от 15-ти век с характерната за града каменна арка и изведнъж отваря вратата и ни кани да влезем…ние притеснено пристъпваме в двора, посреща ни младо момиче и като разбира кои сме само се усмихва: „Влезте, влезте”, ние изпълваме малкия двор, сбутваме се вътре и трябва да се редуваме, за да влезем всички, коментираме, че това е типично българско гостоприемство… трогателно е!

Продължаваме към центъра на градчето, малкото площадче естествено е увенчано от църквата, тя изглежда огромна за мащабите на града. Влизаме…и ахваме – църквата е католическа, цялата е бяла с много, много бели цветя, красива, голяма и в същото време много интимна…има дори орган! По пътя ни дотук видяхме много красиви катедрали в Италия, но такава бяла – никъде. Нашият гид ни разказва историята й – в 16-ти век градът бил покосен от чумна епидемия, починали много хора, и тогава жителите започнали да се молят на Света Богородица за спасение…било месец август…и изведнъж посред бял ден в горещия август завалял сняг, покрил целия град с бяла покривка и…чумата изчезнала. В чест на това чудо те построили катедрала, която нарекли „Санта Мария дела Неве”, което означава – „Снежната Света Мария”. Затова и цялата църква отвътре е ослепително бяла. Оттогава до днес през август те празнуват своето божествено спасение с шествие със статуя на снежно-бялата Света Мария. Разказът продължава и продължава, показва ни и изключително интересен езически барелеф, намерен при строежа на църквата, за който се твърди, че е от времето на Атлантите, така твърдели археолозите на базата на символите върху барелефа.

Идва ред и на личната му история – неговият баща бил майстор на органи, направил органът в местната църква и още много други из Италия, сега той, неговия син продължавал тази традиция.

Имам чувството, че разказът може да продължи още много, но ние трябва да следваме нашия път, вече нарушихме графика си с цели два часа.

Поднасям от името на цялата ни група поредния комплект подаръци. Книгата прави особено впечатление на г-н Карели и той казва, че ще я поставят на видно място в местната им библиотека. Тогава идва ред на кутийката с пръст от България…той поривисто хваща двете ми ръце…неговите треперят…аз се опитвам да „покрия” емоцията му и го питам: „Вие какъв се чувствате сега – италианец или българин?”, но вместо да туширам емоцията той замълчава и… се разплаква….някои от нас също… прегръдката също не помага…в църквата настава пълна тишина, изпълнена с българска емоция!

И точно, когато решаваме вече да се сбогуваме Джанфранка ди Лука – една от жените които ни посрещнаха – казва:

  • Аз помня, когато през 1985 година тук дойде българският посланик, беше много вълнуващо, а преди две години, неговият син, сегашният посланик отново беше наш гост и аз бях сред хората, които го посрещнахме. И ето сега се появявате вие – такава голяма група. Много съм радостна. Заповядайте сега на малка почерпка!

Невъзможно е да откажем…Младежите, които ни посрещнаха с колата си ни повеждат отново. Спираме пред малка сграда, нещо като наше читалище. Вътре ни чакат много местни хора и…около двадесетина младежи…усмихнати и някак срамежливо притеснени, но и с любопитство – нашето присъствие е истинско събитие за тях. Те са подготвили изненада – точно срещу нас са поставили едно фото пано, което показва планината Булгерия, толкова питахме за нея, а все не можехме да я видим добре, защото къщите, плъзнали по склона й, я скриваха. Ахваме и естествено се подреждаме отпред за снимка. Нашите домакини търпеливо ни изчакват и се подсмихват. И точно, когато вече всички сме заели позиция, те казват: „Нали искахте да видите планината…ами ето я” и в този момент точно срещу нас дърпат пердетата на прозорците и …планината е цялата пред нас, истинската, точно като на фото-тапета…Това очевидно е подготвена изненада и ефектът й напълно удовлетворява домакините ни. Започват да поднасят и домашно приготвени сладки и малки пици (все пак сме в Италия), следват индивидуални подаръци за всеки от нас – кутийка с дипляни, снимки и рекламни материални за Celle di Bulgheria. Трогнати сме, не сме очаквали подобно нещо…идва ред на младежите и те ни питат имаме ли танцови състави с български носии…въпросът им ни се струва странен, защото всички наши фолклорни състави са с национални носии, но италианските ни домакини не знаят нищо за нас…казваме им: „Естествено, имаме много такива състави”.

  • Много бихме искали да видим вашите – казват младежите – защото и ние имаме състав с нашите носии…приличат ли си с вашите?

Решаваме, че ще изпратим български фолклорен състав при тях за техния празник догодина.

Намесва се отново и нашият доскорошен гид – Паскуле Карели:

  • Знаете ли, много бихме искали да имаме паметник на Алцек, не можете ли да ни изпратите…ние не знаем как е изглеждал той…ще го поставим в центъра на града!!!

Тук ние замълчаваме от вълнение…после започваме да обсъждаме идеята и как бихме могли да я осъществим. Тогава Боряна Тодорова от нашата група се обръща към младежите:

  • Аз, като заместник ректор на Русенския Университет имам правото и поканвам един от вас да завърши на наши разноски пълния курс на която си избере специалност в нашия университет, така ще създадем траен контакт между нас.

Сега е ред на младежите да замълчат смаяни…усмихват се щастливи, но притеснени…с половин уста казват:

  • Вие дойдохте при нас, но ние едва ли ще можем…нямаме толкова пари.

Тогава следва ново предложение на член на нашата група, която пожела да остане анонимна:

  • Аз ще поема разноските по вашето пътуване.

Младежите греят в усмивка със сълзи в очите…и смутено мълчат.

Спонтанно се ражда идеята ние да изпеем нещо на нашите домакини…мястото обаче е тясно и решаваме да излезем навън.

Аз тичам напред, за да снимам…всички се спускат по нещо като наклонено мостче към улицата…режисьорът в мен проговаря – българите се подреждаме под него, а отгоре остават тридесетината ни домакини.

Запяваме „Моя страна, моя България”.

Сълзи се стичат от очите на всички – българи и италианци.

Младежите ни съпровождат с коли до края на градчето, в една от колите са се натъпкали седем души, махат ни през прозорците…

Тук в Celle di Bulgheria оставихме не само пръст от България, но и част от сърцата си.

 

 

ТРЕТАТА ШЕПА БЪЛГАРСКА ПРЪСТ

 

Пътуваме към Матера, градът, който заедно с Пловдив през 2019 година ще бъде столица на културата на Европа.

В продължение на месец Йорданка Хаджийска е в кореспонденция с кметството на Матера. В нашия автобус най-голяма е групата на пловдивчани и искаме да се срещнем с кмета на града, за да му предадем едно послание за приятелство от името на гражданите на града под тепетата. До последно не знаем дали срещата ще се състои, защото точно в тези дни в Матера се провеждат местни избори.

Само половин час преди нашето пристигане телефонът на Йорданка звъни:

  • Къде се намирате? – пита секретарката на кмета.
  • На половин час от Матера.
  • Чудесно, кметът ще ви чака в приемната, програмата му днес след изборите е много напрегната, но вас ще ви приеме за половин час.

Пристигаме в приемната. Кметът – г-н Салваторе Аддуче – и още няколко души ни посрещат много сърдечно. Времето ни е малко, градоначалникът е информиран вече за целта на нашето пътуване, затова пристъпва направо към въпроса – той ни приветства топло и в дипломатичен стил заговаря за бъдещето общо дело на Пловдив и Матера, за значението на това събитие, за ролята му за сближаването на двата града, за това, че и двата града имат многовековна история, и са оставили диря в историята и на България и на Италия…после изоставя официалния дипломатичен език и заговаря съвсем човешки за това, че никога не е идвал в България, но бил много заинтригуван от нашата история и култура и т.н. Журналистката от пловдивското радио Людмила Сугарева записва речта, местните журналисти снимат.

От името на българската група проф. Дамян Попхристов отговаря на приветствието, поднася на кмета подаръците, подготвени за целта – голяма керамична чиния с надпис „Plovdiv” и изображения на античния театър и стария Пловдив, книгата „Българи Италианци Ватикана” на фондация „ТАНГРА ТанНакРа”, после българско знаме, което, както казва професорът, също говори за близостта на нашите два народа, защото хоризонтално то е националния флаг на България, а обърнато вертикално става флага на Италия. Шегата е посрещната с усмивки и аплодисменти…и отново идва ред на кутийката с шепа българска пръст.

  • Донесли сме ви и шепа българска пръст – продължава проф. Дамян Попхристов – за да пренесем в слънчева Матера от слънчевата енергия и любов на Пловдив и цяла България като залог за бъдещо по-дълбоко сътрудничество не само между нашите два града – Матера и Пловдив – а и между Италия и България.

Тези думи са посрещнати със ставане на крака и аплодисменти. Домакините са трогнати и очаровани, точно такъв жест не са очаквали. Поднасят и те своя подарък – един чудесен албум със снимки от Матера, издаден специално по случай избирането на града за столица на културата. Присъстващите журналисти снимат.

С това официалната среща приключва. Нашата група се събира, за да започне обиколката на града с местен екскурзовод, а докато Йорданка Хаджийска надписва книгата – нашия подарък – един от италианците казва тихичко нещо на кмета, той взема кутийката с българска пръст и надпис „Bulgaria”, вдига я пред гърдите си и се усмихва – журналистите се струпват да го снимат.

Тази снимка, заедно с информация за нашето посещение се появяват още на следващия ден в местната преса.

 

Три шепи българска пръст – три сърдечни послания от България, залог не просто за приятелство, а за духовна връзка и близост.

Дамян Попхристов

One response to “ТРИ ШЕПИ БЪЛГАРСКА ПРЪСТ”

  1. Поздравления Професоре! Отново преживях пътешествието и очаквам с нетърпение следващото на което ще мога да дойда! Бъди здрав и раздавай знанието, а ние ще направим всичко възможно да те следваме и придаваме нататък!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

 

разработено от creativedesign.bg