ПОСЛАНИЯТА НА СЛЪНЧЕВИЯ РИТЪМ

(Едно пътуване на хор „Дъга” от Пловдив до Сант Оресте и Рим)

За сетен път се убедихме, че Паневритмията е посланик. На приятелство и знание. Преди две години Серджо де Анджелис, наш приятел от Рим прояви голям интерес към Паневритмията и я представи на духовната група от Сант Оресте (предградие на Рим) ,в която участваше тогава. Интересът се оказа много голям. И не само към Паневритмията, но и към духовното учение, чийто израз е тя. Душата на тази група беше Патриция, с духовно име Самагра, художничка с много магнетично излъчване. Когато започнах да помагам при разучаването на първите упражнения от Паневритмията, бях неин гост. Тя беше особено впечатлена от музиката. Пях и свирих и други песни на Учителя. Така спонтанно се роди и поканата да гостуват певци от България.

Междувременно Серджо де Анджелис посети България и Братския център в Пловдив, за една седмица се включи много активно в братския живот, слушаше с удоволствие репетициите на хор Дъга и отново последва покана, за подкрепа на младата група по Паневритмия в Сант Оресте и концерт, който да запознае италианските приятели с музиката на Учителя.

Нашите духовни цели съвпаднаха с тези на Български Център „Просветление”. Oрганизирахме един пътуващ семинар по стъпките на нашите предци на Апенинския полуостров и в края на май 2015 бяхме вече на път.

Това пътуване ни обогати много и ни накара да се почувстваме горди, че сме българи.

Още преди навлизането в първия град на Италия – Венеция – започна и разказът на Дамян Попхристов за богомилската община, изградена тук от българския патриарх Стефан още в 929 година, както и за непрекъсвалите през вековете разнородни контакти на Венецианската република с българската държава. С този град е свързан и духовният подвиг на Кирил и Методий за утвърждаването на славянобългарския език като каноничен след проведения диспут с триезичниците.

Последва посещението в стария университет на Болоня, основан през 1088 година, и който през 1118 година получава статут на първия свободен от църквата университет благодарение на преподавателя по гражданско право Булгаро дей Булгари, който по това време е преподавател в университета и губернатор на града. Заради блестящите си пледоарии той е наречен „Златната уста”.

В капела „Санта Мария дей Булгари” („Параклисът на българите”, построен в чест на фамилията Булгари), не можахме да влезем, поради мероприятие на библиотеката на Стария Университет, но посетихме централната аула на правистите, която до началото на миналия век се е наричала „Златната уста” в чест на Булагро дей Булгари. Днес вече се казва „Стабат Матер”, защото тук Доницети дирижира за първи път именитата творба на Росини.

Отдадохме почит на мястото като изпяхме 91-ви псалом по музика на Учителя и подарихме на Националната библиотека, която се помещава в Стария университет, едно великолепно издание на „История Славянобългарска”, предоставено от Сороптимист интернационал, съюз „България” и СИ „Старинен Пловдив”.

Следващата ни спирка беше красивата ренесансова Флоренция. Още в 1212 година там е имало утвърдена богомилска община, просъществувала повече от 100 години и в училището към нея са учили видни граждани на Флоренция. Но в 1231 година папа Григорий IX учредява Инквизицията за борба против богомилите, (които в Италия се наричат патарени, но също и катари), като поверява дейността й на доминиканците.

Заведох групата на мястото, където в 1244 година са умъртвени последните патарени (богомили). С молитва и песен се поклонихме пред съдбата на тези смирени мъченици.

В църквата „Санта Мария Новела” застанахме в мълчалив поклон пред тленните останки на един друг велик българин и Вселенски патриарх – Йосиф II, който през 1439 година на Фераро-Флорентинския събор отстоява идеята за обединението на Източно Православната и Католическата християнски църкви. По-късно в Рим показах на групата барелефа му и на централната порта на катедралата „Свети Петър”. Доказателство за изключителната харизма и уважение, с които се е ползвала тази голяма историческа личност, е и фреската в двореца „Медичи Рикарди” във Флоренция, която представя тържественото влизане на Вселенския патриарх в града.

Още в автобуса Дамян Попхристов разказа подробно и задълбочено за ролята на богомилското движение за разцъфтяването на Ренесанса в Европа, и по-специално във Флоренция. С това моята задача на екскурзовод – да представя този чудесен град на изкуството, стана още по-отговорна.

Повече от три часа беше нашата обиколка. Запознах групата приятели с четирите катедрални храмове, истински шедьоври на архитектурата, строени по няколко века – „Санта Мария дел фиоре”, „Санта Кроче”; „Санта Мария Новела” и „Санто Стефано”. Минахме по тесните улички, където са крачили такива колоси на изкуството като Арнолфо ди Камбио, Микеланджело и Леонардо да Винчи, Брунелески и Верокио, Донатело и Тициан. Всички те, със своите ученици са оставили един дълбок духовен отпечатък. Родени и работили за процъфтяването на своя град, те още живеят в прекрасните образци на изкуството, останали под четката, длетото и мрамора. Тук като че ли още повече се усеща и духът на великия Данте, на Петрарка и Макиавели, както и духът на целия род на Медичите, показали на света как един мощен финансов капитал може да служи на изкуството, а с това и на повдигането на уровена на хората за векове напред.

Вечерта от хълма Микеланджело хвърлихме прощален поглед на осветения град, с блестящата в ниското река Арно, с неповторимата атмосфера на „Понте Векио” (Стария мост), площад „Синьория” и галерията „Уфици”, със суровата кула на „Палацо Барджело”, съхранило най-уникалните скулптури на Флоренция.

Утрото на следващия ден ни свари на път за Рим. След посещението на средновековното градче Сан Джиминиано със своите 18 старинни кули, в ранния следобед видяхме табелата за Сант Оресте. Бяхме на 30км от Рим. Пред нас се изправи висок хълм, очертан в подножието от прекрасна извивка на река Тибър, а на върха, както на повечето върхове в Тоскана, беше кацнало градчето, като в приказка на Андерсен.

Радвайки се на красивия пейзаж, се подготвихме за слизане. Само хористките от хор „Дъга”. Останалата част от групата продължаваше за Рим, не без съжаление, защото на всички много хареса това магнетично място.

Тук обаче ние не се чувствахме като туристи. В това градче ни очакваха приятели. Видяхме как бавно потегля нашия автобус и започнахме да изкачваме многото стъпала нагоре. Спирахме на всяка площадка, за да се насладим на пейзажа. Накрая се оказахме се на върха – на малко, спретнато площадче, оградено от средновековни сгради, които, както се убедихме после, ни осигуриха една чудесна акустика. Романтично и красиво. И високо. Затова, казват местните жители, тук се събират ветровете. Усетихме и ги ние. Но това не ни попречи.

Концертът беше замислен само за пред братската група, но след като се беше разнесла мълвата за нашето пристигане, хората от селището пожелали той да е за цялата общност. Така се озовахме на площадчето, облечени в бяло и с дълги шалове в цветовете на дъгата. Това предизвика одобрителен шепот в събралата се публика.

В кратко слово представих повода за нашето пребиваване, както и философията и музиката на Учителя Петър Дънов, представени в песенния материал, който бяхме подготвили.

В спускащата се вечер, медитативните песни на Учителя се сляха с мистичната атмосфера на изгряващите звезди.

Когато ни отправяха поканата, нашите италиански приятели, пожелаха да подберем повече песни в неравноделни размери. Бяха впечатлени от разказа ми за ритъмът 7/8, с две кратки и една дълга пулсация, каквато е пулсацията на Слънцето и това, че според нашият Учител само българите и населението на Балканите сме запазили в генетичната си памет Слънчевия ритъм.

Песента „Не ли думах” предизвика бурни аплодисменти, а „Колко сме доволни” беше подкрепена от публиката, при това на един добър български език. Тук изненадата беше в нашето поле. Реакцията на домакините ни беше бурна и по италиански, съвсем бяха забравили, че ги помолих да оставят ръкоплясканията за края.

Разделихме концерта в две части. В паузата Серджо де Анджелис разказа за посещението си в България и впечатленията си от българите. Прочете и свои стихове, посветени на своето пребиваване в нашата страна.

Втората част на концерта продължи с братски песни, повечето по текст и музика на Жела Николова, отново в неравноделни размери. Така че останахме в темата, която даде име и на концерта – „Слънчевите песни на България”.

Те дадоха нова, свежа струя и имаха голям успех. Беше паднала мастилено синя италианска нощ, със звезди, които можеш да докоснеш. Започнахме последната песен по текст на Учителя – „Божествена симфония”. Анонсът на текста отнесе всички ни към звездното небе. Беше мистичен, силен финал, който развълнува всички, и изпълнители, и слушатели.

Последваха много топли думи и от двете страни. Чак сега забелязахме, че музиката беше приобщила много нови хора и всички места бяха запълнени.

Аз имах още едно изживяване. По време на концерта погледът ми се спираше често на млад човек, който ми се струваше познат. Когато свършихме, отидох при него с въпроса: „Познаваме ли се?”. Отговорът беше: „С мене – не, но с мама се познавахте, тя толкова много искаше да ви посрещне и да бъде с вас сега.” Нямах нужда от друго обяснение. Познах очите на Самагра в тези на сина й. И макар че от няколко месеца си беше заминала от този свят, бяхме сигурни, че е била с нас на този концерт, на който искаше да бъде домакин, и че с музиката сме срещнали душите си.

Когато напуснахме площада ни чакаше нова изненада. Сант Оресте се готвеше за празник. Целият хълм беше опасан в разноцветни светлини, и от една емоция, попаднахме в друга. Долу водите на Тибър проблясваха с цветовете на дъгата. Не ни се тръгваше.

Но приятелите бяха приготвили братска трапеза. Говореше се на няколко езика. Поднесохме като подарък няколко книги на италиански: „Българи, италианци, Ватикана”, на издателството „ТАНГРАТанНакРа”; „Левски, Гарибалди, Мацини”, предоставена ни любезно от проф. Иван Стоянов и няколко броя на „Завета на цветните лъчи на светлината” от Учителя, които много зарадваха нашите италиански приятели.

Утрото ни свари пак заедно – домакини и гости. Посрещнахме изгрева на изцяло възстановения амфитеатър отново на върха, от който се виждаше цялата долина. Тя изплува от млечно-бялата пяна на облаците под нас, окъпана от първите слънчеви лъчи.

Магия. И тя продължи с една хармонична, прекрасна Паневритмия. До всеки италианец застана представител от българската група. Това беше горещото желание на домакините. Меко казано е, че те ни изненадаха отново приятно. Разучавали почти изцяло сами упражненията, показаха завидно познание и прецизност, и предизвикаха нашия възторг.

За съжаление след края, трябваше да се разделим бързо, защото нашият автобус вече беше пристигнал. Очакваше ни път към Рим и още един концерт – този път с българите, живеещи и работещи във Вечния град.

Отнесохме с нас братска обич, обещание за нови срещи в България, много радостни усмивки и удовлетворение.

 

ЙОРДАНКА ХАДЖИЙСКА

 

(следва продължение)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

 

разработено от creativedesign.bg