По пътя на предците ни

Разказ за едно духовно пътуване Част първа

„По пътя на богомилите“- това беше магическото заглавие, събрало 37 човека в един автобус, готови да изминат 6200 км заедно.По следите, оставени от „милите на Бога“ хора-прогонени от България, минали през Босна, Хърватска и Словения, за да стигнат до Италия и Франция, приемайки имената бугри, катари, албигойци…

Малко са запазените книжовни паметници от това тежко, смутно време oт X до XIV век,малко е богомилската книжнина, достигнала до днес. Изгорена или скрита, следите й се губят или в архивите на инквизицията в Западна Европа, или в църковните писмени източници от византийско време, заклеймяващи опасната „ерес“.

Автобусът, с който пътувахме се превърна в удобен салон за семинари. Преди всяка дестинация от нашия маршрут получавахме подробна информация. С увлекателния разказ на професорът от Нюйоркския университет Дамян Попхристов, преодолявахме километрите неусетно. Tака след 10 дни пътуване, малкото, което беше останало запечатано от познанието ми в училище, беше напълно развенчанo и на негово място се появи едно стройно духовно учение.

X век, Европа тъне в безпросветност. Но в България се появяват общини, в които трудът и благата са разпределени по равно. Мъжете и жените се ползват с равни права. Жените учат на четмо и писмо децата. (Може би това са първите учителки?); грижат се за болни и сакати ( първите медицински сестри?). Активно участват в духовния и социален живот на общината. Дори са имали право на посвещение в най-високия духовен ранг – „съвършени“, нещо, което дори днес не се допуска от ортодоксалната църква. Как да не повярвам, тогава, че в тези общини девизът „Свобода, Равенство, Братство“ не е само идея и утопия, а практически осъществен начин на живот? Любовта към доброто, мира, мислосърдието и ненасилието над живи същества при тях е била закон.

И тогава, и днес, подобно добротворство не е удобно нито на Църквите/Римска и Византийска/, нито на управляващите, защото са най-големите феодали и неплащането на непосилните данъци вече уронва престижа на тези институции.

С достатъчно материал за размисъл групата пристига в Загреб – целта на посещението
е Богомилският център в града. Малко е да се каже радушно посрещане. Приети като братя, с радост и ентусиазъм от двамата домакини, влизаме в малкото, спретнато салонче.Разказваме за целта на пътуването ни и в разменената информация узнаваме,че такива Богомилски центрове има в Испания,Чехия,Русия, Украйна,че даже в Коста Рика и Бразилия.На искреното им желание да влязат в контакт с Българския богомилски център, смутено се споглеждаме и отговаряме, че такъв за съжаление няма в България. Доста озадачени, нашите нови приятели споделят, че техният духовен учител не веднъж е казвал, че Новата духовна вълна на Шестата раса отново ще тръгне от България. Почувствахме се горди от този факт и доста некомфортно от другия, че България е още длъжница към паметта на богомилите и истината за тяхното учение.

Разделяме се с братски прегръдки и продължаваме нашето пътуване към Любляна.Там фокусът на нашето посещение е „Ретковия сборник“, един от малкото запазени автентични документи от средата на 10в., от Преславската духовна школа, който днес е под защитата на Юнеско и е написан в духа на богомилската книжнина.Изваждан веднъж на 7 години, този път с разрешение ни беше показан, с любезното съдействие на домакините, които накратко разказаха за съдържанието му.

Трети ден, отново на колела, но и по вода.Пристигаме във Венеция, като междувременно вече имаме информацията за българо- венецианските връзки през Средновековието и по време на турското робство.Професорът ни разказа за посвещението на патриарх Стефан от Боян Мага (позовавайки се на Николай Райнов), за пристигането му във Венеция, където основава богомилска община, но само след година внезапно умира.

Събрали впечатления от красивите канали на Венеция и нейните дворци по Канале Гранде, радвайки се на прекрасно време и яркото италианско слънце, привечер отново сме на „твърда земя“ в нашата къщичка на колела.Уморени, но доволни, потегляме за следващата наша спирка – Болоня.

Ние почивахме с удоволствие, но за професора нямаше почивка. Пътят до Болоня беше удобния момент да продължим разговора за настъпване то на Ренесанса в Италия и за откриването в 1088 г. на първия, свободен от Църквата университет и българското присъствие в него.

В тази същата 1088 година, един от преподавателите в местното училище Ирнерий, изнася реч, събуждайки отново интереса към римското право.Затова и този момент се смята и като начало за работата на Университета. Но истински разцвет юридическия факултет достига при неговите ученици, от които най –добрия е Булгари де Булгарис (можете да срещнете Пепе или Пепино). Неговият учител му дава прозвището „Златната уста“, заради блестящото му дар слово. Заслугите му към града са големи и го избират за викарий на Болоня.

По това време студентите учат в домовете на преподавателите. Площадчето пред къщата на де Булгарис се е наричала „Курия дел Булгаро“- (курия е българска дума, няма аналог в италианския). До нея е имало малка църквичка, известна като църквата на българите.

Когато в 1562 година започва строежа на сградата на Университета, в памет на този знаменит преподавател, на мястото на къщата му, се построява капела „Санта Мария дей Булгари“, която е в централното крило срещу входа на Университета.

За това, колко разкрепостено е било образованието в този Университет говори факта, че в него са завършили Данте, Коперник, Петрарка, Джузепе Кардучи, Джовани Пасколи, Галвани, Волта и много други. Стана ни приятно да видим гербовете и на двама потомствени българи – Алцеус Булгарини и Аскапиус Булгарино. Но по-интересното е друго – от самото откриване на учебното заведение тук имат право да се обучават девойки. Много от тях стават и преподаватели и се ползват с истински успех. Принос за това има точно Пепино Булгаро. Звучи ли ви познато?

Изпитвахме особено уважение към това място и решихме да се облечем в бели дрехи. Посрещнаха ни изключително любезно и разбрала нашето желание да останем в мълчалив поклон и молитва,
уредничката леко притвори вратата, оставяйки ни сами.

За съжаление залата, в която БУЛГАРО БУЛГАРИУС е произнасял красноречивите си пледоарии беше затворена, поради подготовка за изложба. Днес тя носи името „Стабат матер“.

Верона, Верчели, Конкорецо,това са италианските градове, за които има данни, че се пренася богомилското учение, обхващайки все повече и благороднически фамилии. Вълната се носи на запад, на там продължава и нашия път.

Част Втора

Навлизахме в светая-светих на продължителите на богомилското учение-катарите или в превод-„чистите“.
Областта Лангедок .Мистична със своята история,ревниво пазеща легенди,митове, но и исторически факти за рицари, трубадури, катари, тамплиери и….списъкът е дълъг.

Цялата област е осеяна с величествени останки от замъци- приютявали чистите християни в моментите на преследвания и гонения от католическата църква.

Самотни,извисяващи се като орлови гнезда по непристъпните върхове на Пиренеите стоят като стражи на живата памет,приели в каменната си утроба болката на стотиците изгорени и убити човешки тела,и запазили идеалите на светли души.Непомрачени от времето,тези идеи оставят отпечатък в културния,обществен,духовен живот не само в областта,но и в цялата страна и извън нейните предели.
Първата величествена крепост,в чието подножие пристигнахме, беше КВЕРИБУС.Първата,която посетихме и последната, превзета от кръстоносците. Издържала обсадата цели 25 години, в 1255 година отваря сама вратите си, останала без провизии.

Стояхме смълчани в подножието. Каменен великан, предложен от природата и овенчан в силата си от човешките ръце, съградили стени, достигащи 4м ширина.Труден път по каменното било,съхранило стъпките на съвършени, рицари,защитници…

Заслизахме отново по големите серпентини.Пътят се вие по южните скатове на Пиринеите и отваря приказна гледка към долината,с натежали от плод лози.Толкова мир и спокойствие,почти
не ти се вярва какви страховити събития са се развихряли 7 столетия по- рано. Влизаме в Безие- емблематичен град за отбраната на катарите по време на папския албигойски поход,в който са изправени християни срещу християни.Запознати от професора с тази страшна история се питаме-дали всички са били християни?Под командата на кръстоносеца Симон дьо Монфор,в църквата е изклано цялото население на Безие,над 20 000 души,след като им е било обещано освобождение ако се предадат.След вялия опит за защита на йезуитския свещеник с въпроса-„Ами ако има истински католици?“ е последвала -„Избийте всички, Господ ще познае своите“.

За по-сензитивните от нас беше изпитание да прекрачим прага на тази църква,толкова силно е концентрирана отрицателна енергия на болка и ужас. Всеки по своему изрази своя поклон към невинните души, завършили земния си път по този тежък, трагичен начин.
добилата печална слава фраза.

Смълчани в автобуса продължихме пътуването си към Каркасон,единствената изцяло запазена катарска крепост.И тя се показа след завой на пътя с цялото си величие- с множество зъбчати бойници и кули,откроявайки сивия си монолитен каменен градеж в златото на залязващото слънце. 3 км крепостни стени-това я прави най-голямата в Европа.Не е строена от катарите,но е била техен последен бастион на защита.Чудехме се как може да се превземе такова монолитно нещо, но професорът обясни- както всички катарски крепости-или с изчерпване на провизиите, или с отравяне на водоизточниците.Без вода, крепостта е принудена да се предаде,като защитниците й са пуснати навън голи, в буквалния смисъл, подложени на публично унижение.

Днес Каркасон е превърнат в една туристическа атракция с неизбежните магазинчета, ресторанти и кафенета,пресъздавайки средновековния ритъм на крепостта.Ние се отправихме към катедралата, строена през 12 век и превърнала се в убежище на катарите през 1209 година.

Нощта се спусна бързо,илюминация освети вековната крепост и тя заблестя в цялото си великолепие.
Побързахме към автобуса,следващият ден беше важен,явяваше се център в нашето поклонническо пътуване.Тръгнахме рано към Бугараш и Монсегюр,където е била последната отчаяна отбрана на катарите.
Отново се облякохме в бели дрехи,станахме рано и посрещнахме изгрева на Слънцето. Една група от около 20 души играхме Паневритмия.Беше 21 септември, ден на есенното равноденствие и последния , в който се играе свещения танц.Имахме нужда от концентрация,от единение с благотворните лъчи на изгряващото слънце.

Вечерта в хотела се подготвихме за този ден.От три места в България бяхме донесли пръст-от мястото на Учителя в София,от Бунарджика в Пловдив и от Морската градина във Варна, събрахме трите шепи и ги приготвихме да ги качим на следващия ден в Монсегюр. Една жена от Варна беше донесла 11 светилника, с изрисувани на тях богомилски ликове, а друга жена от София беше приготвила чудесна погача,която беше запазила качествата си до 7мия ден на нашето пътуване. Професорът беше донесъл светена вода, вино и елей . Непрекъснато обърквахме пътища/после се оказа не случайно/ и пристигнахме късно в малкото селце Бугараш, с около 100тина жители,което много ни заприлича на родопско село. Дотолкова, че имахме чувството че ще излезе стара родопчанка да ни предложи ябълчинки….

Разположено в подножието на едноименния връх,наречен още Обърнатия, заради обърнатите геопластове/по-старите отгоре, по-новите-отдолу/, селището Бугараш е споменато за пръв път през 889г, като vil-
la Bugarilio и де факто и до днес е с непроменено име.Местните жители твърдят, че не знаят нищо за българска връзка, но знаят, че е основано от преселници, дошли от другаде…Нас ни интересуваше връзката с богомилите.Легенди наистина много.И за Светия Граал, и за тамплиерите, и за невероятното излъчване на върха.Крепостта на Бугараш/1230м/,защитавана от катарите през 13 век се оказа на около 3 часа път пеша към билото, затова посетихме стара римска крепост в подножието, оставихме българското знаменце, което носехме и продължихме.

Бяхме в сърцето на Лангедок.Обширна долина – и изведнъж пред погледа изниква като от нищото огромен скалист връх, овенчан на върха с крепост. Подпрял облаците като орлово гнездо, изглежда ни недостижим.Изразихме недоверие, че можем да се доберем до това място, но бяхме решили твърдо да успеем.Автобусът ни остави в подножието и бавно поехме нагоре. Задъхани, след близо час катерене, при това сред сериозен трафик от хора, които слизаха и се качваха, цитаделата започна да доближава погледа.

МОНТСЕГЮР.
Призрачният силует на замъка,извисил се над естественият декор от покритите
с буйна растителност хълмове е впечатляващ. Той е с древна история, построен върху руините на светилище на Слънцето.Най- старият градеж е бил осмоъгълен, със сигурност използван и за обсерватория.

През единствения запазен днес прозорец, на пролетното равноденствие слънчевият лъч при изгрев прорязва срещуположния ъгъл. Крепостта е била романска, но единствено тя е била достроена от катарите. За съжаление днес не можем да си я представим във варианта от обсадата, защото достроените стени, са били сринати до основи. Добирайки се до върха, влизаме през западния вход, разрушен
от катапултите при отбраната. Сварваме една голяма група французи, които този ден са дошли
с местен гид, който им разказва историята на обсадата.Сядаме в един ъгъл и изчакваме да завърши беседата.

Междувременно, от малка площадка до източната порта ,обхващам с поглед цялата долина. Осъзнавам височината на върха, с поглед обхващам виещата се единствена пътека, която се слива с обръча на равнината. И далече, като зелен пръстен от всички страни са се нагънали ридове и хълмове на Пиренейската верига. Красота,спокойствие, величие.

Годината е 1244.Това е последната катарска крепост.215 защитници, или по-точно 200 посветени и съвършени и един малък гарнизон от рицари в продължение на 10 месеца отблъскват атаките на многохилядна наемна войска .Когато на 1 март докарват катапулти и разрушават част от западната врата, защитниците решават да прекратят борбата, но молят за 2 седмици отсрочка.Защо? Възможно ли е да са се уплашили и да отлагат смъртта? Кръстоносците гадаят, но им дават време.
Само че не знаят, че 14 март е денят на Малкият слънчев ритуал и Consulamentum – посвещението на катарите. Всички приемат посвещение, включително и защитниците рицари, така че когато влизат в крепостта, кръстоносците заварват празник.Със радост, без страх, 200 посветени влизат сами в кладата, приготвена в подножието на Монсегюр.Извиквайки „Демори“ -/Да умрем/, влизат в пламъците
с усмивка.Достойно, с непоколебима вяра, че повече няма да се прераждат на земята, освобождавайки се завинаги от злото….

Когато идва ред на рицарите защитници, папския пратеник ги спира, задавайки въпроса-„Къде е Светият Граал?Къде са вашите съкровища?“ С усмивка отговаря командващия гарнизона на защитниците: „Аз лично помогнах на 4ма съвършени да напуснат крепостта и вие никога няма да ги намерите“.Според писмени източници на Инквизицията, един от четиримата е българинът Хъно…
Френската група привърши и ние се събрахме в средата на крепостта.Поставихме като център пръстта, донесена от България, запалихме 11те светилника и с песен и молитва почетохме подвига на бранителите на крепостта.

Когато приключихме, имахме още едно емоционално преживяване. Двама младежи, испанци, дойдоха при нас, видимо развълнувани. Попитаха ни кои сме и от къде идваме.Разказаха ни, че нищо не са разбрали, но са били така впечатлени, че девойката още плачеше. Историята беше следната: Техен познат екстрасенс им казал, че на този ден, в крепостта , ако отидат точно в 15 часа, ще присъстват на нещо важно и запомнящо се.Те не бяха чували нито за богомилите, нито за връзката им с катарите, но казаха, че въздействието на песните и молитвите, който са видели е било много силно. От тях разбрахме, че сме започнали точно в 15 часа (никой от нас не беше поглеждал часовник).

Емоциите обаче не свършиха до тук.При нас дойде мъничък, слаб човек, с огромна брада и големи, будни очи.И той с въпроса: „Кои сте? “. Мислехме, че и той не е чувал нищо за богомили, но изненадата
ни беше голяма- веднага реагира, когато разбра,че сме българи и каза :“Аз съм катар.Проследил съм рода си до 12ти век и знам със сигурност това. И се казвам…. АСЕН. Знам за богомилите, но искам да ми разкажете още“.Не беше чувал за Боян Мага и последва един мил жест. Страхуваше се да не забрави името и си го записа на ръката. Професорът държеше българско знаменце и съвсем спонтанно му го подари. Не знам дали българин с такова благоговейно чувство би сгънал флага така внимателно и би го прибрал до сърцето си, както направи този французин. Потеглихме бавно надолу.Към долината на изгорените. Малък паметник, с катарски кръст, поставен от Деодат Роше, посветил голяма част от живота си в изследователска дейност за живота на катарите и открил мястото на изгарянето на защитниците. Присъединихме пламъчетата на запалените свещи към буйния пламък на кладата, погълнала телата на мъчениците.

Заваля кротък дъжд.За кратко.Като Божие Благословение. Когато потеглихме към долината ни съпроводи слънце.И не какво да е,а с пълен ореол.Повечето от нас за пръв път в живота си виждахме такъв природен феномен- халò.

Знак или съвпадение?
Толкова много материал за размисъл…И ако началото на пътуването ни беше само един неосъзнат подтик, то към края то вече беше предопределена отговорност да възстановим моста от минало към настояще, осъзната отговорност да осветим истината за благите и чистите, Богу милите хора, дръзнали да хвърлят камък и да раздвижат водите на застоялото блато в средновековна Европа, носейки светлата идея за Свободата, братството и равенството чрез Любовта, но не само като идея, а приложена в техния живот и утвърдена в смъртта

Автор:
Йорданка Хаджийска

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

 

разработено от creativedesign.bg