Мистичната тишина на Ивановските скални църкви

Само на двадесетина километра от град Русе в поречието на р. Русенски Лом и близо до с. Иваново се намира един уникален български духовен център – Ивановският скален манастир „Св. Архангел Михаил”. Фигурира като обект под номер 50а в „ Опознай България „ – 100 Национални Туристически Обекта

В същност той се състои от множество скални църкви, монашески килии и параклиси, изкопани в скалите на красивия каньон покрай реката.

Притаен в прегръдката на природата, „маскиран” в гънките на скалите и защитен от хорското любопитство с мълчанието си, днес комплексът е притегателно място за туристите. Включването му в 100-те Национални Туристически Обекта на България го прави популярен, а фактът, че фреските от църквата „Св. Богородица” са включени в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО засилва още повече любопитството към него. Добрата страна на това е, че до там вече води асфалтиран път, който се вие покрай реката и те довежда до неголям паркинг под скалите. От там нагоре следват стълбите – цяла плетеница от стъпала, които свързват различните скални ниши, килии и църкви, някои от които са прокопани в скалите на височина повече от 30 метра над речното ниво. Това безспорно е първото незабравимо впечатление от тях. Усещането да се изкачваш високо в скалите те кара на моменти да се чувстваш близо до птиците. После следва изненадата – пред теб изведнъж се разкрива един прекрасно изрисуван по неравните стени свят – светци и библейски сцени оживяват в удивително добре съхранени краски, усещането е толкова завладяващо и мащабно, че забравяш колко високо над земята се намираш и имаш чувството, че си попаднал в голяма църква…и всеки момент ще полетиш с нея.

Туристическите табели, надписи и брошури те осведомяват, че манастирът е основан още през 13-ти век по време на Второто българско царство от монаха Йоаким, че ктитори на манастира са били царете Иван Асен II (1218-1241) и Иван Александър (1331-1371), че техни портрети могат да се видят и днес, съхранени от времето върху стените, дори че цар Георги-Тертер (1280-1292) се замонашил в една от килиите и починал тук, а гробът му е в „Кръщалнята”, разказва се за уникалните стенописи в църквата „Св. Богородица” (именно те са световно известните, защитени от ЮНЕСКО), за параклиса „Господев дол” (най-богато украсен), споменава се и за книжовната дейност, развивана тук, и създаването на „Висарионовия патерик”, проследява се историята на манастира чак до западането му през време на турското робство.

Всички тези факти обаче много бързо избледняват, когато тясната пътечка те изведе на малка скална площадка и пред теб се извие като огромна подкова каньонът, „прояден” от множество скални килии…питаш се как се е стигало до тях, кои са били тези монаси, които са ги обитавали, как са живеели в тях…говори се за манастир, а не виждаш типичния манастир…само една долина осеяна с килии…и докато замълчаваш в търсенето на отговора, изведнъж те завладява тишината, могъща и изпълнена с духовни послания…в теб неусетно зазвучават тихи, напевни гласове, повтарящи се отново и отново думи – това са съкровените молитви от древността, които като че ли скалите наоколо са „записали” по някакъв магичен начин, за да ги предават чудодейно на съвременниците.

Така неусетно попадаш в света на исихастите, за тях също се споменава мимоходом в обясненията, но смисълът така и не става ясен. Мистичната тишина на скалните църкви обаче неусетно дава обяснението. Исихазмът е мистично учение, родено във Византия и оформено от Св. Григорий Палама (1294-1357). То изисква обет за мълчание и вътрешна молитва, наречена „исихия”, пост и непрекъснато повтаряне на Христовата молитва. Това учение намира почва главно сред монашеството и целта му е чрез вътрешно съзерцание да се постигне единение с божествената реалност и спасение на душата. В България точно Ивановският манастир и целият район наоколо се превръщат в такъв център. Сред най-видните исихасти у нас е Св. Теодосий Търновски. Той получава своето посвещение в исихазма от преподобния Григорий Синаит, който по това време проповядва на границата между България и Византия, мястото се нарича „Парория” – пригранично. Теодосий Търновски създава своята аскетична школа в близост до Търново, а тук монахът Йоаким (бъдещият Търновски патриарх), заедно с около 80 свои последователи, дава обет за мълчание и създава този духовен център на исихазма, играл активна роля през Второто българско царство.

После и тази информация, подобно на туристическата, преминава бързо през главата и също се изгубва в мистичната тишина, защото енергията на мястото те овладява и неусетно приканва и теб самия към уединение и самовглъбяване…времето като че ли спира, величественото спокойствие на мястото заличава дребните житейски мисли и те пренася в един свят на блажено усамотение, тишина и всемирна радост от това, че съществуваш, от усещането за единение и хармония с природата…и необяснимо как започваш да се чувстваш щастлив…онова мистично щастие на исихастите, отрекли се напълно от суетата на материалния свят в името на духовното извисяване.

Когато отново се намериш на паркинга при колата си, вече с други очи гледаш на сувенирите, не се замисляш, че някои места в района са понякога кални и по-трудно достъпни, че наоколо няма ресторанти или хотел, даже се радваш, че нищо дребно житейско не нарушава тишината, радваш се, когато гледаш млади хора, които са довели тук и децата си, а те с безпогрешната си интуиция попиват тази атмосфера с радост и усмивки и се втурват нагоре по стълбите, по-бързи от родителите си…и в крайна сметка се чувстваш благодарен, че благодарение на „100-те Национални Туристически Обекта” на България, това място се популяризира и е станало достъпно за посещения, а с помощта на ЮНЕСКО най-ценното се съхранява.

Сядаш в колата…и не ти се тръгва, защото мистичната тишина на Ивановските скални църкви те е завладяла…и те съпровожда още дълго време…води те към следващия духовен обект в областта – манастира „Св. Димитър Бесарбовски” до с. Бесарбово, само на 10 километра от Русе.

МАНАСТИРЪТ „СВ. ДИМИТЪР БЕСАРБОВСКИ”

Тук те посреща голяма, типично манастирска, порта и малък, кокетно подреден двор…Още един от „100-те Национални Туристически Обекта” на България, но това вече е действащ манастир, единственият в България действащ скален манастир. И той води началото си от Второто българско царство. Официално е споменат в турски регистър от 1431 година. През 1685 година тук се усамотява и прекарва целия си живот Св. Димитър Бесарбовски, роден в близкото село Басарбово.

Погледът бавно започва да се издига по извисяващата се огромна скала и на около 20-тина метра нагоре виждаш първите фрески, после нещо като пещера… и камбанария…после нова площадка…и друга малка пещера. Краката сами те понасят по тесните метални стълби, които след няколко зиг-зага директно те вкарват в първата ниша-пещера. Тук е живял светецът.   В съседство се намира и малката църква към манастира. Пред скромния олтар в нишата има пейка, покрита с черги. Сядаш тук и погледът ти се рее в простора пред теб, после обаче бавно те завладява тишината и спокойствието на това свято място и енергията му те пренася във времето на светеца.

За Димитър Бесарбовски пише и Паисий Хилендарски в „История славянобългарска”. Според Паисий, Димитър бил цивилно лице и живеел просто, имал няколко овце, засадил малко лозе до реката и си направил колиба. Прекарал целия си живот сам и „със светия си живот угодил на Бога. След смъртта му мощите му били открити от местни хора и погребани в селската църква в с. Басарбово. Край тях ставали множество изцеления. Друго предание говори, че Димитър бил женен, но без деца. След смъртта на жена си постъпил в пещерния манастир до родното си село, бил подстриган за монах и „възпитал в себе си всички възвишени добродетели на истинския монах. Предвидил смъртта си, той излезнал от манастира, легнал между два камъка на брега на близката река Лом и предал на Господа душата си”. След време паднал дъжд и реката свлякла двата камъка в реката заедно с мощите. Те лежали във водата известно време, докато Св. Димитър не се явил на една „бесновата девица от с. Басарбово и й казал, че ще я излекува от болестта й, щом като извади мощите му от реката”. Мощите били извадени и положени в селската църква. Девойката била излекувана, а след това „много народ получил изцеление от различни болести”. Мястото станало много популярно и привличало много хора. Един турчин решил една нощ да ограби църквата на преподобния. Когато докоснал сребърните кандила, краката му се схванали и на сутринта го изнесли на ръце от църквата, после до края на живота си турчинът пълзял по улиците на Русе и просел милостиня. Мощите станали толкова популярни с чудесата си, че редица владетели искали да ги притежават в домашните си църкви. През 1774 година, по време на една от руско-турските войни, руският генерал Петър Салтиков наредил мощите на светеца да бъдат отнесени в Русия. Букурещкият българин Димитър Поклонник, който служел като преводач на генерала, го помолил да ги остави в Букурещ като обезщетение за загубите на румънския народ във войната. Генералът се съгласил и мощите до ден днешен се намират в Букурещ, в църквата „Три Светители”, а Св. Димитър Бесарбовски е почитан от румънците като техен покровител.

Краткото съзерцание довежда до съзнанието една друга много показателна история – веднъж, вече монах, Димитър неволно стъпкал едно гнездо и убил малкото птиче в него…толкова бил потресен от стореното, че се заклел цели две години да ходи бос с този крак – и зиме и лете – и удържал клетвата си. Такъв е духът, който витае тук и подсъзнателно те приканва към смирение и любов към всичко живо в този необятен свят…

После краката отново те понасят по металните стълби и се озоваваш пред камбанарията и нова малка пещера. Тя изпълнява ролята на костница. Тук е погребан монахът Хрисант, който през 1937 година се заел с обновяването на манастира по подробното описание, направено от Карел Шкорпил. Същата година е направен и параклисът, посветен на Св. Димитър Бесарбовски.

В параклиса започва служба, тихото напяване на двамата монаси и нежния звън на църковната камбана пренасят през вековете духовните послания на светеца и те зазвучават с нова сила в днешния забързан и претоварен от множество житейски проблеми ден.

Отново долу, точно преди да напуснеш манастира, в самото подножие на скалата, погледът е привлечен от още една малка пещера – това е трапезарията на монасите. Този път обаче, мисълта не успява се освободи от ежедневието – влиза голяма група хора, оказват се румънци, дошли на посещение…

Вече на паркинга, неволно се оглеждаш, може би търсиш сувенирно магазинче и нещо за спомен, няма такова, и пак няма нито ресторант, нито хотелски комплекс…и тогава си отдъхваш с облекчение, защото магията на мястото е съхранена… вдигаш още веднъж поглед нагоре към скалата с нишата на Св. Димитър Бесарбовски и мисълта ти остава да лети в безкрая на духовната радост и спокойствие.

Манастир Св. Димитър Бесарбовски фигурира като обект под номер 50б в „ Опознай България „ – 100 Национални Туристически Обекта, под същия номер 50б е и Манастирът “Св. Марина” който се намира край село Каран Върбовка, община Две могили, област Русенска и е един от най-старите български манастири, които са от периода на Второто българско царство /1187-1396/, част от уникалните Български туристически обекти. В случай че притежавате книжка на движението „ Опознай България „ – 100 Национални Туристически Обекта не забравяйте да помолите да Ви сложат печат, пропускайте да посетите другите Исторически обекти в Русенска област включени в списъка на движението – Пантеон на Възрожденците под номер 50 и Къща- музей “Захари Стоянов“ под същия номер. Последният обект в този район е с номер 50г, който се намира в гр. Бяла – Музей „ Освободителна война“ където е изложена експозиция отразяваща събития, свързани с Освободителната руско-турска война от 1877-78 г. Сградата, в която се помещава, е дело на български майстори и носи изцяло чертите на възрожденската ни архитектура.

Дамян Попхристов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

 

разработено от creativedesign.bg